Брандън Сандърсън: Стоманеното сърце

А този пистолетен изстрел го беше ранил. Всички видяхме неговата слабост и той щеше да се постарае да не остане жив човек, който да говори за това.

По лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се пълен страхливец, задето оставям татко. Обърнах се и побягнах. Сградата продължаваше да се тресе, стените се пукаха, таванът пропадаше. Отвън върху сградата попадаха удари. Стоманеното сърце я обстрелваше.

Някои хора хукнаха към изходите, но Стоманеното сърце ги убиваше отвисоко. Други потърсиха страничните врати, ала така само попаднаха по-навътре в банката. Тези хора бяха смазани, когато по-голямата част от сградата рухна.

Аз се скрих в трезора.

Щеше ми се да мога да кажа, че съм бил умен и затова съм избрал такова укритие. Но просто бях обърнат натам. Смътно помня как се добрах до един тъмен ъгъл, сгуших се и плаках, докато сградата се разпадаше.

Часове след това една спасителка ме измъкна от руините. Бях замаян и полузаспал и светлината ме заслепи, когато ме изровиха. Колкото и да е странно, помещението, в което бях, беше непокътнато, понеже стените и част от тавана бяха стоманени, но покривът и част от стената до мен почти ме бяха погребали. Иначе грамадната сграда беше разрушена и дори трезорът, където бях аз, беше леко затънал в земята и наклонен на една страна.

Спасителката ми зашепна нещо в ухото.

— Направи се на умрял. — После ме отнесе до една редица трупове и ме покри с одеяло. Беше отгатнала какво може да стори Стоманеното сърце на оцелелите.

Когато се озовах под одеялото, изпаднах в паника и пропълзях навън. Беше тъмно, макар да бе едва късен следобед. Повелителя на нощта беше надвиснал над нас; започна властването на Стоманеното сърце.

Отдалечих се с усилие и докуцуках до една уличка. Това ми спаси живота. Само няколко мига след като се измъкнах, Стоманеното сърце се върна — спусна се край светлините на спасителните екипи и се приземи до руините. Носеше някого. Слаба жена с прибрана на кок коса. Жената замахна с ръка.

Земята се разтресе.

Аз избягах, объркан, уплашен, изпълнен с болка. Зад мен земята се отвори и погълна останките от банката, труповете на загиналите, оцелелите, които получаваха медицинска помощ и самите спасители. Стоманеното сърце не желаеше да оставя доказателства. По-късно същата вечер той извърши Голямата Трансферсия — страховита демонстрация на сила, при която превърна по-голямата част от Чикаго — сгради, коли, улици — в стомана. Превърна и огромен участък от езерото Мичиган, който стана чиста, гладка плоскост от черен метал. Тук той построи двореца си.

Аз знам по-добре от всеки, че няма герои, които идват да ни спасят. Няма добри Епични. Никой от тях не ни защитава. Властта разваля, а пълната власт разваля напълно.

Ние живеем с тях. Мъчим се да съществуваме въпреки тях. След приемането на Закона за капитулацията, повечето хора спряха да се борят. В някои области на Разединените щати, както ги наричаме сега, старото правителство има някакъв маргинален контрол. Оставили са Епичните да правят каквото искат и опитват да продължат живота на едно разбито общество. А на повечето места е хаос и няма никакви закони.

Доста малко места, както е в Нюкаго например, се намират под тираничното управление на един богоподобен Епичен. Тук Стоманеното сърце няма съперници. Всеки знае, че той е съвършено неуязвим. Нищо не може да го нарани — нито куршуми, нито взрив, нито електричество. Не можеш да пробиеш кожата му. В ранните години други Епични опитаха да го свалят и да му отнемат престола. Сега подобни опити са голяма рядкост.

Ала ако съществува един факт, на който можем да се уповаваме, той е, че всеки Епичен има слабост. Нещо, което премахва силите му и го превръща в обикновен човек, макар и само за миг. Стоманеното сърце не е изключение; събитията от онзи ден в банката го доказват.

В ума ми има една следа относно начина, по който Стоманеното сърце може да се убие. Нещо, свързано с трезора, със ситуацията, с пистолета или със самата личност на баща ми, можа да пробие неуязвимостта на Стоманеното сърце. Мнозина от вас навярно са виждали белега върху бузата му. Е, доколкото мога да преценя, аз съм единственият жив човек, който знае как го е получил.

Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

И отново ще го видя.

Плъзнах се край стената на стълбището и приклекнах, когато стъпих на чакъла долу. С пухтене забързах по една от подземните улици в Нюкаго. От смъртта на баща ми бяха изминали десет години. Онзи съдбовен ден стана известен за повечето хора като Анексията.