Брандън Сандърсън - Стоманеното сърце

— Вземи — и протегна ръка.

Колебливо поех ръката му със здравата си ръка — другата беше счупена. Трябваше да изпитвам болка от това. Твърде съм шокиран.

Не се почувствах по-различно, но Проф явно все повече се овладяваше. Ранената ми ръка се поправяше и костите се съединяваха. За секунди можех отново да я движа и тя действаше отлично.

— Трябва да го разделя помежду ви — продължи той. — Явно не… прониква във вас тъй бързо, както в мен. Но ако предам всичко на един човек, той ще се промени.

— Затова Меган не е могла да използва тензорите — казах аз. — Или болконтрола.

— Какво?

— О, извинявай. Не знаеш. Меган също е Епична.

— Моля?

— Тя е Зарево — казах аз и се присвих малко. — Послужила си е с илюзионистичната си сила, за да измами търсача. Чакай, търсачът…

— Тиа и аз го програмирахме да не ме засича — обясни Проф. — За мен дава лъжлив негатив.

— О. Все едно, според мен Стоманеното сърце трябва да е изпратил Меган да се внедри сред Възмездителите. Едмънд обаче каза, че не може да дава силите си на други Епични, тъй че… да. Ето защо въобще не е можела да си служи с тензорите.

Проф поклати глава.

— Когато той го каза там, в скривалището, аз се запитах. Никога не бях опитвал да предам своите сили на друг Епичен. Трябваше да забележа… Меган…

— Нямало е как да знаеш — възразих му аз.

Проф вдиша и издиша, после кимна. Погледна ме.

— Окей, синко. Няма от какво да се боиш. Този път минава бързо.

Той се поколеба.

— Струва ми се.

— За мен това е достатъчно — отговорих му, докато се изправях.

Въздухът миришеше на експлозиви — на барут, дим и изгоряла плът. Засилващата се светлина на слънцето се отразяваше от стоманените повърхности около нас. Струваше ми се почти заслепяваща, а слънцето още не беше изгряло дори.

Проф погледна слънчевата светлина, сякаш не я беше забелязал одеве. Всъщност се усмихна и все повече приличаше на старото си „аз“. Закрачи през игрището и се насочи към нещо сред отломките.

И личността на Меган се променяше, когато използваше силите си , мина през ума ми. В асансьорната шахта, на мотора… променяше се. Ставаше по-рязка, по-арогантна, дори по-зла. Всеки път преминаваше бързо, но тя едва бе използвала силите си, тъй че може би ефектът върху нея е бил по-слаб.

Ако беше вярно, прекарването на време с Възмездителите — когато е трябвало да внимава да не използва способностите си, за да не се издаде — я е предпазвало. Хората, при които е било предвидено да се внедри, от своя страна я бяха направили повече човек.

Проф се върна с нещо в ръката. Череп, почернял и овъглен. През саждите проблясваше метал. Стоманен череп. Обърна го към мен. На дясната скула имаше резка, като оставена от куршум следа.

— Ха — казах аз и взех черепа. — Ако куршумът е могъл да засегне костта му, защо взривът не е могъл?

— Не бих се изненадал, ако смъртта му е задействала неговата трансферсионна способност — обясни Проф. — Превърнал е останалото от себе си — костите, или част от тях — в стомана, докато е умирал.

Струваше ми се прекалено. Но пък с Епичните ставаха странни неща. Имаше необичайни работи, особено при смъртта им.

Докато гледах черепа, Проф се свърза с Тиа. Разсеяно долових плача, радостните възклицания и разговора, който завърши с това, че тя обърна коптера за нас. Погледнах нагоре и после се усетих как крача към входа на тунела към вътрешността на стадиона.

— Дейвид? — повика ме Проф.

— Ще се върна сега — отвърнах му аз. — Искам да взема нещо.

— Коптерът ще е тук след няколко минути. Предлагам да не сме тук, когато Правоприлагането пристигне в голям брой и види какво е станало.

Затичах се, но той не каза нищо повече. Влязох в мрака, включих светлината на мобилния си на максимум и илюминирах високите сводести коридори. Профучах покрай затъналия в стоманата труп на Повелителя на нощта. Покрай мястото, където Ейбрахам детонира взрива.

Забавих се, надничах в павилиони и тоалетни. Нямах много време да оглеждам и скоро се почувствах глупаво. Какво очаквах да открия? Тръгнала си е. Тя е…

Гласове.

Замръзнах, после се обърнах в мрачния коридор. Там. Тръгнах направо и най-накрая намерих стоманена врата, замръзнала отворена, която водеше в портиерска стаичка. Почти можех да разпозная гласа. Беше познат. Не гласът на Меган, а…

— „… Заслужаваше да преживееш това, дори и аз да не оцелея“ — произнесе гласът. Последва стрелба, която звучеше далеч. — „Знаеш ли, мисля, че хлътнах по теб в първия ден. Глупаво, а? Любов от пръв поглед. Ама че клише.“