Брандън Сандърсън - Стоманеното сърце

Пушката ми. Видях приклада да стърчи от някаква купчинка боклук наблизо. Издърпах го. Останалата част от пушката я нямаше. Искри! , казах си аз. Напоследък просто си прекарвам чудно, докато се занимавам с тези симпатяги.

Намерих остатъка от пушката недалеч. Може би работеше, но без приклад щях да стрелям от хълбок. Все пак фенерчето все още бе залепено за нея и светеше, тъй че взех всичко.

— В какво състояние си? — напрегнато ме попита Тиа.

— Малко зашеметен — отвърнах аз, — но наред. Не беше достатъчно близо, за да ме удари с нещо по-силно от раздрусванията.

— Тези коридори ще ги усилят — каза Ейбрахам. — Злочестие, Тиа. Ситуацията излиза от контрол.

— Всички вървете по дяволите — свирепо изрече гласът на Проф. — Искам Дейвид тук веднага . Донеси ми онзи пистолет!

— Идвам да ти помогна, момче — каза Коуди. — Стой мирно.

Осени ме внезапна мисъл. Ако Стоманеното сърце и хората му наистина подслушваха нашата линия, аз можех да го използвам.

Идеята влизаше в конфликт с желанието ми да търся Меган. Ами ако е ранена? Трябваше да е някъде наблизо, а сега в коридора явно имаше много повече отломки. Трябваше да проверя дали…

Не. Не можех да си позволя да се хвана на този трик. Може би това е бил Зарево, надянал лицето на Меган, за да ме разсейва.

— Окей — казах аз на Коуди. — Знаеш ли съблекалните до четвъртата бомбена позиция? Ще се крия там, докато пристигнеш.

— Разбрано — обади се Коуди.

Затичах се с надеждата, че Повелителя на нощта, където и да се намира, е бил дезориентиран от взрива. Доближих съблекалните, които споменах на Коуди, но не влязох вътре, както му бях казал. Вместо това намерих място някъде наблизо и направих с тензора дупка в пода. На това място щях да съм относително добре прикрит, но щях да имам и хубав поглед към останалата част на коридора — включително и съблекалните.

Изкопах я дълбоко, а после надолу, както ме беше учил Проф; използвах праха за прикритие. Скоро приличах на войник в окоп, внимателно прикрит. Нагласих мобилния на безшумен режим и зарових половината от пушката под праха, тъй че светлината на фенера беше скрита.

После погледнах вратата към съблекалнята. Коридорът притихна. Осветяваха го само горящи парчетии.

— Има ли някой? — дочу се глас в коридора. — Аз… ранена съм.

Стегнах се. Това беше Меган.

Това е трик. Трябва да е.

Огледах мрачното пространство. На другата страна на коридора видях ръка, протегната посред планина отломки от взрива. Парчета стомана, паднали напречни греди отгоре. Ръката потрепери и по китката се стече кръв. При по-внимателно вглеждане можех да видя лицето и торса й в сенките. Изглеждаше сякаш едва сега започва да се съвзема, като че ли е била за кратко в безсъзнание от взрива.

Беше прикована. Беше ранена. Трябваше да стана, да отида да й помогна! Размърдах се, но се заставих да остана долу.

— Моля — изрече тя. — Моля някой да ми помогне.

Не помръднах.

— О, Злочестие. Това моята кръв ли е? — Тя се мъчеше. — Не мога да движа краката си.

Силно стиснах очи. Как го правеха? Не знаех на какво да вярвам.

Зарево го прави някак , казах си аз. Тя не е истинска.

Отворих очи. Повелителя на нощта изникваше от пода пред тоалетната. Изглеждаше объркан, като че ли е бил вътре, за да ме търси. Поклати глава и мина през коридора, като се оглеждаше около себе си.

Това наистина ли беше той, или някаква илюзия? Беше ли каквато и да е част от това истинска? Стадионът се разтресе от друг удар, но стрелбата навън замираше. Трябваше бързо да направя нещо или Коуди щеше да се натъкне на Повелителя на нощта.

Повелителя на нощта спря в центъра на коридора и скръсти ръце. Обичайното му спокойствие бе разбито и той изглеждаше ядосан. Най-накрая проговори.

— Тук някъде си, нали?

Да рискувам ли да стрелям? Ами ако той беше илюзията? Можех да бъда убит от истинския Повелител, ако се разкриех. Обърнах се внимателно и огледах стените и пода. Не видях нищо освен мрак, който се промъкваше от близките сенки; пипалата се движеха като нерешителни животни в търсене на храна. Проучваха въздуха.

Ако Зарево наистина се представяше за Меган, щом я застрелях, илюзиите щяха да спрат. Щях да остана само срещу истинския Повелител на нощта, където и да се намираше той. Имаше голяма възможност обаче падналата Меган да е пълна илюзия. Искрите да го отнесат, напречните греди можеха да бъдат илюзия. Един далечен взрив би ли ги свалил наистина?