Брандън Сандърсън - Стоманеното сърце

— Как се справям с Повелителя ли? — отвърнах аз. — Зле. Ще изляза, когато мога.

Продължих да се нося по широката открита галерия под редовете за зрителите. Може би ако излезех навън, щях да се оправя по-добре с това. Тук вътре имаше твърде много места за криене.

Той ме чакаше, когато излязох от тунела , мина ми през ума. Трябва да са подслушвали разговорите ни. Ето как знаеха толкова много за първоначалната ни диспозиция.

Това, разбира се, бе невъзможно. Мобилните сигнали не можеха да бъдат хакнати. Леярната Летящ Рицар го гарантираше. А освен това Възмездителите общуваха в собствената си мрежа.

Освен…

Мобилният на Меган. Все още беше свързан с мрежата ни. Бях ли споменал на Проф и на останалите, че тя го загуби при падането? Предполагах, че е бил строшен, но ако не е бил…

Подслушвали са приготовленията ни , мислех аз. Да сме споменавали, че Светлина не е истински? Мислех напрегнато и опитвах да си припомня разговорите ни от последните три дни. Нямах спомен. Може би сме говорили за това, а може би не. Възмездителите обикновено внимаваха при разговорите си по мрежата, просто като още една предпазна мярка.

По-нататъшните ми разсъждения бяха прекъснати, когато забелязах в коридора пред мен някаква фигура. Забавих се, вдигнах пушката до рамо и я взех на прицел. Какво щеше да опита Зарево този път?

Още един образ на Меган, просто застанала права. Носеше джинси и тясна, закопчана догоре червена риза — но не и якето на Възмездителите; златната й коса беше хваната на конска опашка до раменете. Внимателно минах покрай илюзията, ако Повелителя на нощта ме нападнеше отзад. Тя ме гледаше с равнодушен израз, но не помръдна.

Как можех да намеря Зарево? Вероятно щеше да бъде невидим. Не бях сигурен дали има тази сила, но беше логично.

През ума ми преминаха начини да се разкрие невидим Епичен. Или трябваше да слухтя за него, или да замъгля въздуха с нещо. Брашно, пръст, прах… може би някак да използвам тензора? По челото ми се стичаше пот. Ненавиждах да зная, че ме гледа някой, някой, когото аз не мога да видя.

Какво да направя? Първоначалният ми план за справяне със Зарево беше да разкрия, че зная тайната му, и да го подплаша, както направих с Повелителя на нощта при удара за Конфлукс. Това нямаше да подейства сега. Знаеше, че сме след него. Необходимо му беше да види Възмездителите мъртви, за да скрие тайната си. Злочестие, Злочестие, Злочестие!

Илюзията на Меган завъртя глава и ме загледа, докато опитвах да проуча всички ъгли на стаята и да слушам за движения.

Илюзията се намръщи.

— Познавам те — каза тя.

Беше нейният глас. Потреперих. Казах си, че един могъщ Епичен илюзионист ще може да създава и звуци покрай образите си. Зная, че е така. Няма нужда да се изненадвам.

Ала това бе нейният глас. Как така Зарево познаваше гласа й?

— Да… — изрече тя и тръгна към мен. — Познавам те. Нещо за… нещо за колене.

Очите й се присвиха върху мен.

— Сега трябва да те убия.

Колене… Зарево не можеше да знае за това, нали? Беше ли ме наричала Меган с това име по мобилния? Не може да са подслушвали още тогава, нали?

Подвоумих се; прицелът на оръжието ми беше върху нея. Илюзията. Или беше Меган? Повелителя на нощта идваше. Не можех просто да стоя там, но не можех и да избягам.

Тя ме приближаваше. С арогантния си израз изглеждаше тъй, все едно светът е неин. Меган се беше държала така и преди, но тук имаше нещо повече. Държането й беше по-уверено, въпреки че бе свила устни от объркване.

Трябваше да разбера. Трябваше.

Свалих оръжието и се хвърлих напред. Тя реагира, но твърде бавно, и аз й взех пистолета.

Беше истински.

Секунда по-късно коридорът експлодира.

Закашлях се и се претърколих. Бях на пода, а ушите ми звънтяха. Наблизо горяха някакви боклуци. Отстраних послеобразите от очите си с мигане и разтърсих глава.

— Какво беше това? — изграчих аз.

— Дейвид? — изрече Ейбрахам в ухото ми.

— Експлозия — продължих аз, простенах и се изправих на краката си. Огледах се из коридора. Меган. Къде е тя? Не можех да я видя никъде.

Беше истинска. Усетих я. Това значи, не беше илюзия, нали така? Губех ли разсъдъка си?

— Злочестие! — викна Ейбрахам. — Мислех, че ще бъдеш на другия край на галерията. Каза, че ще вървиш в западна посока!

— Бягах от Повелителя на нощта — обясних аз. — Тичах в грешната посока. Аз съм слонце, Ейбрахам. Съжалявам.