Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Много добре. Значи помниш.

— Аз не забравям нищо — отговори сериозно младежът. — Радвам се да те видя отново. Нека ти помогна с разтоварването. После ще ми разкажеш за пътешествията си, ако искаш.

Бануин отвори вратата на склада и двамата с Конавар свалиха големите дисаги и ги внесоха вътре. После вкараха конете в широката оградена поляна.

Като всички къщи на риганте и домът на търговеца беше построен изцяло от дърво. Но той бе подредил мозайка от плоски камъни на пода в голямата стая, където имаше само три дивана, но не и столове. Стаята беше чиста и проветрена, не се виждаше прах.

— Виждам, че си се грижил за моята къща. Благодаря ти — каза Бануин.

— Ще донеса храна — предложи момчето и тръгна към вратата.

Търговецът понечи да го спре, но момчето вече тичаше през полето към своя дом, отдалечен на поне петстотин крачки. Върна се с торба, в която имаше голямо парче пай с месо, няколко ябълки, кръгло парче сирене, увито в тънък плат, самун пресен хляб и глинено гърненце с осолено масло.

След като се заситиха, Бануин запали две лампи и се изтегна на дивана.

— Ето какво ми липсва от моята родина — топла ароматна вана в края на пътуването. Всяко селище като това тук има обществена баня, а и в много от къщите има отделни помещения за къпане.

— Хората от твоя народ често ли се къпят?

— Всеки ден.

— Защо? Толкова ли смърдят?

— Ако не се къпят, вонят гнусно.

— Колко жалко.

Бануин прихна.

— Всъщност има нещо странно. Колкото повече се къпеш, толкова повече се нуждаеш от това. За последен път се изкъпах в Тургония преди два месеца и се чувствах превъзходно. После потеглих насам. След три дни се вмирисах. След десетина дни сам не можех да понасям вонята си. А после вонята отслабна и изчезна.

Той се надигна, свали куртката си и я остави на отсрещния диван. Конавар видя избилата кръв по превръзката на ръката му.

— Как те раниха?

— Преди четири дни ме спряха грабители. Трима нехранимайковци от племето норвии. Единият успя да ме одраска с ножа си.

— Ти уби ли ги?

— Не ги убих, кръвожаден млад дивако. Счупих ръката на онзи с ножа. И те избягаха.

— А трябваше да ги убиеш. Може да те причакат на пътя и през пролетта.

— Ако ми се изпречат отново, може би ще последвам съвета ти. Сега ми разкажи какво се е случило в Трите потока.

— Брефар победи в надбягването по случай най-дългия ден преди две седмици. Няма по-щастлив момък от него из нашите земи. Перчи се като петле.

— А ти?

— Аз бях втори.

Бануин се облегна и го погледна внимателно. По лукавия блясък в очите му позна, че това не е цялата история.

— А какво стана с Гованан? Мислех, че е най-добрият бегач сред вас.

— И той си го мислеше — ухили се палаво момчето. — Но вятърът май беше завъртял един от указателите за надбягването. Гованан и онези след него кривнали към едно блато. Той обаче не се отказа и пристигна трети в селото. Ариан казва, че почти цяла вечер махал пиявици от задника си. Може би догодина ще му провърви повече.

— Защо ли не ми се вярва, че вятърът е завъртял указателя? — подметна търговецът.

Кон се разсмя.

— Защото си много недоверчив, Чужденецо. Също като Гованан.

— Такъв съм си — съгласи се Бануин. — И като спомена Ариан… Още ли си решен да се ожениш за нея?

— Да, тя е най-прекрасното момиче. Обичам я с цялото си сърце.

— И ще се сродиш с Гованан — напомни търговецът.

— Е, да, той е едно от червейчетата в ябълката. Баща ѝ е другото. Но любовта побеждава, Чужденецо. Жените от риганте са свободни сами да избират съпруга си. Ти ще танцуваш ли на моята сватба?

— Не ме бива в танците, но ще се веселя от душа. А сега е време да се прибереш вкъщи. Уморен съм и имам нужда от дълъг сън на меко легло.

— Може ли да дойда утре? Ще ме научиш ли на още думи от езика на твоя народ? Ще ми разкажеш ли за каменните градове?

— Кон, винаги си добре дошъл тук. Но нямаш ли работа?

— Само до пладне.

— Тогава ще се радвам да те видя след пладне. И предай моите най-добри пожелания на майка си. Кажи ѝ, че донесох зелена копринена риза, както обещах.

Конавар спря до вратата.

— Твоят народ пак ли е воювал?

— Уви, така е.

— Трябва да ми разкажеш всичко.

Ариан не знаеше кое е по-лошо — страхът или онова, което я избавяше от него. Тежката уплаха я връхлиташе ненадейно, докато вървеше или лежеше на постелята си, или переше дрехи в плиткия поток. Пръстите ѝ започваха да треперят, поглъщаше я огромна пустота, мрак изсмукваше топлината от слънчевите лъчи.