Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Гвоздеите изчезнаха, след като ти се навърташе тук да задяваш дъщеря ми. Какво друго искаш да си помисля? Отсега нататък дръж момчето настрана — обърна се той към Руатан. — Ако го сваря отново тук, ще му пръсна главата от бой.

— Ще му пръснеш главата, а? — повтори Руатан със студен равен глас. — Заплашваш сина ми, когато съм застанал пред тебе? Ти си неразумен човек, Нанкумал.

— Той не ти е син — озъби се ковачът, — а отроче на страхливец!

Руатан пристъпи към Нанкумал, който вдигна лявата си ръка да се предпази, но ударът беше твърде бърз и тежък. Юмрукът на Руатан се вряза в лявата му буза и сцепи кожата. Нанкумал отлетя с главата напред към оградата до ковачницата. Колът в средата се прекърши. Ковачът опита да стане и се свлече на отъпканата земя. Неколцина мъже дотичаха да позяпат сбиването, но закъсняха. Руатан обърна с крак поваления противник. Очите на Нанкумал бяха отворени. Гласът на Руатан си оставаше вледеняващо сдържан.

— Бащата на Конавар тръгна с мен към битката и се сражаваше до мен през целия ден. Спомням си обаче, че ти не беше там. Превиваше се от болки в корема или си измисли някакво друго оправдание. Като се замисля, ковачо, изобщо не съм те виждал в битка. Затова не прибързвай с приказките кой бил страхливец. Ако науча, че пак си дърдорил за това, пак ще дойда.

Конавар потрепери и от удоволствие, и от униние при този спомен. Нанкумал си беше получил заслуженото. Знаеше, че Кон не е откраднал нищо. Ядосваше се, защото се бе сприятелил с дъщеря му Ариан. Доброто настроение на Кон се изпари, щом помисли за нея. След сбиването тя го отбягваше и много му липсваше усмивката, която често огряваше лицето ѝ, уханието на златистата ѝ коса. Затвори очи и си спомни деня на гонитбата през ранната пролет. Ариан, сестра ѝ Гуидия и още няколко момичета от селото беряха цветя край северната гора. Конавар бе излязъл да броди в онази местност и ги срещна. Ариан бе вдигнала полата на жълтата си рокля над коленете и джапаше в бърз плитък поток. Конавар ѝ подвикна, тя се наведе и го напръска с шепа вода. Той се разсмя и нагази в потока към нея, но тя му се изплъзна и хукна към гората. Кон я догони и я хвана през кръста. Паднаха в меките храстчета под дърветата.

— Защо ме напръска?

— Да охладя малко този огън в очите ти.

Дясната му ръка я обгръщаше, той притискаше длан към тънката ѝ талия. Сведе поглед към голите ѝ крака. Шарената сянка играеше по светлата ѝ кожа. Изведнъж гърлото му се сви, сърцето му се разтуптя лудешки. Вторачи се в сините ѝ очи. Виждаше се отразен в големите зеници, струваше му се, че се рее в тях. Почувства се така, сякаш потъва бавно в дълбока вода, и преди да устои на порива, вече целуваше Ариан. Устата ѝ беше топла. Езикът ѝ докосна устните му. Конавар изстена. Ръката му се плъзна към бедрото ѝ. Тя бързо се откопчи, отмести се, седна и прокара пръсти през дългата си руса коса.

— Виждам, че водата не е стигнала да те охлади.

Думите не можеха да се промъкнат през гърлото на Кон. Ариан неочаквано се изкиска и закри устата си с длан. Той видя накъде гледа — към издутината в слабините му. Лицето му пламна и той побърза да стане. Ариан притича до него и обви с ръце врата му.

— Не ми се сърди!

Явно бе сбъркала червенината от срама с друго чувство. Кон я притисна до себе си.

— Не ти се сърдя. Аз те обичам. Догодина на празника Самиан ще говоря с баща ти. С тебе ще се оженим.

Тя се отдръпна засмяна.

— Може и да се съглася. А може би не.

Кон не знаеше какво да каже, но очите му се присвиха.

— Вече си ядосан — весело подхвърли Ариан и го погали по лицето.

Той се опита да я сграбчи, но тя се извъртя и изтича при другите момичета.

Седнал в короната на дървото, Кон си спомни как се сгорещи, когато докосна кожата на бедрото ѝ. И се смути.

Някакво движение на юг привлече вниманието му. Товарни коне слизаха по далечния склон. Сърцето му прескочи от радост. Бануин се връщаше!

Побърза да се смъкне на земята и тръгна към къщата на търговеца. Чу тропота на копита по последния дървен мост преди къщата и поздрави отдалече Бануин. Търговецът го видя и се усмихна приветливо. Изглеждаше дребничък и в късата му черна коса вече имаше сребърни нишки. Кон знаеше, че Бануин остарява — наближаваше петдесетте. Но още беше силен и жилав. Чужденеца слезе от коня си. Петнайсетгодишното момче вече стърчеше цяла педя над него.

— Как е животът, Конавар? — подвикна Бануин.

— Баниас тол вар — отговори Кон и търговецът плесна с ръце.