Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Нищо особено. Поне прогони скуката. Какво ставаше тук през тези осем месеца? Имаше ли набези?

Възрастният мъж сви рамене.

— Винаги има набези. Младежите все искат да опитат силите си като бойци. Но само един умря. Намери си белята, като се счепка с Руатан. А това е глупав избор напоследък. Не че и преди беше разумно да му излезеш насреща. Ти какво докара?

— Боядисани платове, бисери, мъниста, сребърни и златни нишки. Платовете ще се продадат бързо. Напоени са с ново пурпурно багрило, което не се разтваря във вода. Донесох и малко подправки, също и метал — желязо, сребро и два златни слитъка за Риамфада. Очаквам добри продажби.

Каласин въздъхна, обветрените му бузи поруменяха.

— Моля те да простиш на сина ми. Каквото и да е взел, ще го намеря.

— Знам. Ти не си виновен за постъпките му. Някои хора просто не могат да устоят пред съблазънта на кражбата.

— Той ме посрамва.

Поседяха няколко минути в дружеско мълчание. Накрая Каласин попита:

— Как е на юг?

— Имало е някаква болест сред племето норвии по брега. С треска и петна по кожата. Плъзнала сред тях като летен пожар в ливади. Един от всеки шестима умрял.

— Чухме за това. Ти прекоси ли морето?

— Да. Пътувах чак до родните си места.

— Още ли се бият там?

— Не в моята страна. Армиите им са напреднали на запад. Завладели са много от съседните земи.

— Защо? — учуди се Каласин.

— Сигурно искат да властват над всички. Да забогатяват от труда на другите. Не знам. Питам се дали не е просто защото обичат войната.

— Значи са глупаци — отсъди салджията.

— Руатан събра ли се с Мерия? — попита Бануин, за да отклони разговора от неприятната тема.

— Не. Минаха почти шест години. А той все не се отрича от нея. Голям особняк. Не остана никакво добродушие у него. Рядко се усмихва, никога не се смее. Хората внимават как се държат с него. Скарал се с ковача Нанкумал и така го цапардосал, че ковачът се блъснал в оградата и я строшил. Какво потръгна зле при тях? Според тебе защо се разделиха? Тя да не му е изневерила?

Бануин вдигна рамене.

— Не знам. Каквато и да е причината, много е тъжно. Харесвам и двамата. Свестни хора са.

— Те са риганте — засмя се Каласин. — Ние всички сме свестни. Добре дошъл у дома, Чужденецо.

След четири часа клонящото към залез-слънце обагряше огнено планините. Бануин изкачи последното било и зърна в долината Трите потока. Олекна му на душата, щом огледа разпръснатите къщи и стопанства, мостчетата над потоците, говедата и овцете по тучните ливади.

А в средата на селото се издигаше великанският дъб, наречен Старшето дърво, с окачени по най-ниските клони лампи.

„У дома…“ Бануин се наслади на тези думи. „Вече съм си у дома.“

На Конавар му харесваше да се катери и сега седеше близо до върха на Старшето дърво, а умът му се бореше с проблеми, които и на петнайсет години не успяваше да разбере докрай. Обичаше и Руатан, и майка си, болеше го, че те още са разделени. Майка му бе оскърбила Големия мъж, като го охули несправедливо. Знаеше, че е сбъркала, но беше прекалено горда да помоли за прошка, не искаше да се унижава. И Руатан знаеше, че тя съзнава грешката си, но не правеше нищо да преодолее пропастта между тях. Младежът си мислеше, че всичко това е твърде глупаво.

Понякога нощем чуваше тихия плач на Мерия; тя притискаше лицето си в дебелата бродирана възглавница на леглото, което бе направил Руатан. Конавар не успяваше да разнищи тази плетеница. Откакто се помнеше, Мерия се бе държала хладно със съпруга си, сякаш не чувстваше кой знае каква привързаност към него. Сега скърбеше като за смъртта на дете. И въпреки мъките, които преживяваше, не можеше да се насили да признае, че не е била права.

А Големия мъж се промени. Сега ходеше начумерен и избухваше лесно. Конавар пак изтръпна от спомена за сбиването му с Нанкумал, бащата на Гованан.

Конавар вървеше в селото с Руатан и Брефар, когато Нанкумал излезе от ковачницата. Двамата мъже се понасяха трудно, защото тъкмо заради ковача се бе стигнало до тази тягостна за всички история, след като той бе разказал на сина си как е умрял бащата на Конавар. Нанкумал беше грамаден мъж с могъщи рамене и издути бицепси.

— Погрижи се твоето момче да не припарва до ковачницата — натърти той, изпружил показалец към Конавар.

Руатан го изгледа.

— И защо трябва да се погрижа?

— Ами защото е крадец. Отмъкнал е гвоздеи от кутията.

— Лъжеш! — разяри се Конавар.

Стисна юмруци и щеше да се нахвърли върху ковача, но Руатан го дръпна назад. Нанкумал му се ухили презрително.