Дейвид Гемел - Меч в бурята

Помнеше онзи ужасен ден, когато се роди страхът. Малката ѝ сестра Бария, само на пет години, спеше в нейното легло. Бе започнала да кашля, мъчеше я треска. Майка им бе дала на Бария билкова отвара с мед, после момиченцето се сгуши в Ариан, която тогава наближаваше тринайсет. Тя я избута, защото детето беше сгорещено, а лятната нощ — задушна. Бария се обърна на другата страна, стиснала парцалената си кукла. Закашля се, после заспа. Ариан се събуди посред нощ, опитваше се да си спомни какво бе сънувала. Усети крачето на Бария до тялото си. Плътта беше студена.

— Ела тук, мъниче. Ще те стопля.

Придърпа сестра си в прегръдката си. Тялото беше отпуснато. Ариан се разтревожи, защото Бария изобщо не мърдаше. Тъмнината в стаята беше непрогледна и тя не виждаше лицето на детето. Стана от леглото и отиде при почти угасналото огнище. Клекна до него, добави подпалки и раздуха жаравата. Щом огънят се разгоря, поднесе към пламъците фитила на свещ и се върна в стаята. Доближи свещта над лицето на Бария и срещна мъртвешкия поглед на очите ѝ. От свещта прокапа върху бузата на момиченцето.

— Извинявай — промърмори Ариан.

Нямаше отговор. Никога нямаше да има. Ариан се разтресе. Поседя на края на леглото, разтопен восък се стичаше по пръстите ѝ.

След това събуди родителите си. Майка ѝ ридаеше, дори вечно намръщеният ѝ мълчалив баща проля сълзи. Гованан дойде при Ариан, прегърна я и плъзна загрубели пръсти през русата ѝ коса. Не каза нищо, защото думите не биха помогнали. Едно мило дете бе изчезнало в нощта и нямаше да се завърне; скръбта на семейството беше безмерна.

На другия ден, докато Ариан бродеше безцелно в гората, страхът се вкопчи в нея. Краката ѝ омекнаха, тя тупна на земята и захлипа.

— Не искам да умра… Никога. Не искам да изстина като нея.

А страхът само се засилваше. Тя седеше до дървото, ужасът гризеше душата ѝ, оглозгваше я. Чу чаткане на копита и в отчаяното желание да има някой до нея хукна към звуците. Ездачът беше мъж на средна възраст със закръглено и благо лице. Не беше риганте и тя предположи, че е търговец или нечий пратеник, пътуващ към Големия дом на Дългия леърд. Той спря коня.

— Какво ти се е случило, девойко? — попита и по произношението му Ариан се досети, че е южняк.

— Нищо — отвърна тя и изтри сълзите. — Само… се уплаших малко.

— Да не се е мяркал звяр наблизо?

— Не. — Почувства се глупачка и накара устните си да се извият в усмивка. — Задрямах и сънувах нещо лошо.

— Трепериш — отбеляза непознатият и скочи от коня.

Не беше едър, само с един-два пръста по-висок от нея. Доближи я и обгърна раменете ѝ с ръце.

— Хайде, няма нищо. Не се плаши. Виж какъв хубав ден, а в тази гора няма какво да ти стори зло.

Страхът избледня, но тя си знаеше, че само се е притаил и дебне. Сгуши се в този мъж, усещаше как я гали по косата и по гърба. Поуспокои се. Ръката му се плъзна към задника ѝ и тя се напрегна, но гласът му ѝ носеше утеха:

— Мога да прогоня всичките ти страхове. Ще ти даря радост, ще видиш отново колко ярко е слънцето. Обещавам ти.

Целуна я по бузата, после полека вдигна брадичката ѝ и устните му се плъзнаха по устата ѝ. Дясната му ръка погали корема ѝ. Ариан потръпна. Той беше прав — страха вече го нямаше. И слънцето беше ослепително в небето.

Най-ясният ѝ спомен от първия път беше топлият допир на кожа в кожа, мъжът върху нея, лъснал от пот, а тялото ѝ откликваше, отново пълно с живот. Нямаше страх, нямаше сковаваща пустота, нямаше мисли за гробове.

— Добре ли ти беше? — попита той, докато лежаха един до друг в тревата.

— Да, добре беше.

— На колко години си?

— На тринайсет. Скоро ще навърша четиринайсет.

— Значи не си от Земните жени?

— Не. Баща ми е ковачът в Трите потока.

— Ти си чудесно момиче — похвали я мъжът и се изправи, за да се облече. Бръкна в кесията си и ѝ даде сребърна монета. — Нека това кратко забавление си остане между нас, съгласна ли си? Малко радост, за която ще знаем само ние двамата.

Тя кимна и не продума, докато той яхаше коня си и се отдалечаваше.

След два месеца потърси съвет от Ериата, червенокосата Земна жена, която ѝ каза без увъртане, че е бременна. Ариан се втрещи, умоляваше Ериата да ѝ помогне. Земната жена приготви някаква отвара. От вкуса започна да ѝ се гади, но последиците от питието бяха още по-отвратителни и болезнени. Поне с бременността беше свършено и Ариан даде на Ериата сребърната монета, която бе получила от търговеца.