Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Още е рано — спря го Земната жена. — Първо ми кажи защо дойде при мен.

— Ще се женя — обясни той. — Големия мъж… тоест баща ми…

Гласът му пресекна. Срамът му само се засилваше. Ериата хвана ръката му.

— Баща ти иска да бъдеш добър съпруг и да задоволиш жена си още първата нощ.

— Ще се справя — промърмори Кон, сякаш се оправдаваше за нещо.

— Разбира се, жребецо. Я ми кажи — боравиш ли изкусно с меча?

Кон си отдъхна. Разговорът потръгна в по-приятна за него посока.

— Да. Аз съм бърз и силен, а Бануин казва, че имам добър усет за равновесие.

— А беше ли толкова умел, когато за пръв път хвана меч?

— То се знае, че не бях. Но аз съм схватлив.

— Същото е и когато се любиш, Конавар. И това е умение. Любовниците са като танцьори, движат се в такт с музика, която може да чуе само душата. Всеки може да задоволява нагона си, без да се учи. Но да се любиш… означава да опознаеш по-прекрасна радост.

Тя стана плавно, смъкна роклята от раменете си и я остави да се надипли на килима. После коленичи и свали ботушите от краката му. Изправи се и го хвана за ръка. Кон стоеше сковано пред нея и съжаляваше, че е доближил тази колиба. Тя притисна дланта му към едната си гърда. Зърното беше твърдо. Кон усещаше уханието на косата ѝ. Ериата го доближи и обгърна шията му с другата си ръка.

— Май е по-добре да си тръгна — смотолеви той. — Сбърках, че дойдох.

— Боиш ли се?

Зададе му въпроса шепнешком, но в ушите му прозвуча като гръмотевица. И вместо да се наежи, той незнайно защо се успокои. Ухили се.

— Ами да, така ще да е. Глупаво ли е?

— Не.

Пръстите ѝ вече развързваха ризата му, дланите ѝ се плъзгаха по гърдите му. Кон наведе глава и я целуна. Устните ѝ бяха топли, стана му приятно от вкуса на езика ѝ. Тя разхлаби колана му и той усети горещи длани на хълбоците си, кожата на краката му пламна от допира. Тя отърка буза в коравия му член. Обви го с пръсти, целуна главичката и я облиза. Кон изпъшка и чу гърления смях на Ериата.

— Още ли се боиш?

— Не.

Той я хвана за ръцете и я вдигна. Легнаха лице в лице, после Кон се надвеси над нея. Краката ѝ обхванаха ловко хълбоците му и той проникна в нея. И топлината на слетите тела беше чудесна, но не можеше да се сравни с чувството за хармония, което го обзе. Нито бе преживявал такова съвършенство досега, нито можеше да си го въобрази. Докосването на кожата, на устните, движенията ѝ в пълно съгласие с неговите. Отдал се на този възторг, той тласкаше все по-бързо, забравил всичко освен движението, топлината и влагата.

Не знаеше кога и къде е. Цялата вселена се сви до тази колиба, светът се смали до това легло. Нищо нямаше значение освен трескавото желание. Тялото му се обливаше в пот. Опря се на лакти и при последния тласък свърши с вик, после се отпусна задъхан на постелята.

Полежаха смълчани няколко минути. Ериата започна да го гали по гърдите и корема. Възбудата му скоро се върна и той пак понечи да легне върху нея. Тя го задържа с ръка.

— Не, любовнико, време е да се учиш. Вече ми показа, че можеш да задоволиш себе си. Правиш го чудесно. Сега да проверим колко си схватлив.

— Какво трябва да науча?

— Да се отнасяш с тялото на любимата си както със своето. Да ѝ дадеш същото удоволствие, което тя ти дава — с уста, с ръце, с тяло. И да се научиш на търпение, Конавар. Да знаеш как да се владееш. Ще можеш ли да направиш каквото ти казвам?

Той се усмихна.

— Ами да проверим…

— Тогава ще полежим и само ще се докосваме. И аз ще ти покажа тайните на играта.

Учи го цяла вечер и до късно през нощта. Кон нямаше да заподозре никога, че първият ѝ оргазъм беше престорен, нито щеше да се досети, че вторият и третият за нейна изненада си бяха съвсем истински.

Накрая седяха на леглото и пийваха ябълково вино.

— Не виждам на какво друго да те науча, Конавар — каза му Ериата. — Ти беше прав за своята схватливост. И жена ти ще бъде много доволна. Коя е късметлийката?

— Ариан — дъщерята на ковача. Познаваш я. Има коса като злато и лице на богиня.

— Да, познавам я. Истинска хубавица.

Ериата стана и облече бледосинята си рокля. Кон долови промяната в настроението ѝ.

— Какво има?

— Нищо — каза Земната жена. — Но стана късно и е време да си вървиш.

— Да не казах нещо лошо?

И той се надигна и посегна към дрехите си.

— Глупавичкият ми — погали го тя по лицето, — нито каза, нито направи нещо, с което да ме обидиш. Напротив. Прибери се вкъщи и ме остави да си почина. Ти ми изцеди силите и имам нужда от сън.