Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Доста е объркано и самият аз още не го разбирам докрай. Но тези армии от войници настъпват в нечии земи и ги превземат. После изпращат плячката в каменните градове, където живеят техните владетели. С нея събират още армии от войници и завоюват още земи. Там строят нови градове, свързани с широки каменни пътища.

— Каменни пътища ли? Пробутваш ми залъгалки.

— Не. Бануин казва, че в земите отвъд морето вече имало каменен път, който продължава цели сто мили. Строят и каменни мостове над реките.

— Изобщо не му вярвам — присмехулно каза Брефар. — Кой луд ще се захване да прави каменни пътища? И защо?

— За да се движат по-бързо армиите и каруците.

— Кон, той май те прави на глупак. — Брефар завъртя глава и стана. — Хайде да си свършим работата.

— Боли ли те ръката?

— Боли ме, но ще ми олекне, след като приключим.

Кон обгърна с ръка не много широките му рамене.

— Крило, ти си ми и брат, и най-добрият приятел. Няма да позволя нищо да ни отчужди.

Брефар се усмихна невесело. Бануин бе потеглил на юг както всяка година и чак сега Кон пак бе започнал да си говори с него. Отдръпна се от брат си и хвана своя край на триона. И работата не можеше да го отърве от унинието. Последните години бяха мъчителни за него, докато виждаха как баща им става все по-мрачен, а майка им — все по-затворена в себе си. Кон все киснеше при Чужденеца и на Брефар му се струваше, че е останал съвсем сам. Особено след победата в надбягването. Гованан и неговите приятели вече не му продумваха.

Рязаха дънери още два часа и Брефар остана без сили. Усещаше ръцете си така, сякаш някой ги е удрял с пръчка. Раменете му смъдяха от преумора. Никой друг от младежите не бе спрял да работи и Брефар упорстваше много по-дълго, отколкото можеше да си позволи. Накрая пусна триона засрамен. Кон избърса потта от челото си и прекрачи дънера.

— Седни да ти разтрия раменете.

— Чувствам се толкова тъпо… — смънка Брефар.

— Празни приказки. Повечето момчета с твоя ръст и сили събират съчки. Ти вършиш работа на мъж, и то добре.

Пръстите на Кон докоснаха раменете му и Брефар се напрегна в очакване на по-силна болка, но якият голям брат внимаваше, докато размачкваше мускулите му.

Започна да ръси дъждец и всички спряха работа. Брефар се поддаде на досадата. Ако беше издържал още малко, никой нямаше да види как се е изложил.

Видя, че момичетата от селото се катерят по склона към тях, понесли ракитови кошници с храна и стомни с ябълков сок. Пръстите на Кон съвсем забавиха движенията си. Брефар го погледна. Брат му зяпаше момичетата. Очите на Брефар не бяха зорки, не успяваше да види добре лицата им.

— И тя ли идва?

— Да, идва — отвърна Кон и седна до него.

Скоро и Брефар позна Ариан, която си говореше със своята тъмнокоса сестра Гуидия, двете се смееха. Дъждът спря, слънцето се показа между облаците. Русата коса на Ариан блесна като злато. Същинска магия.

— Толкова е красива… — промълви Кон.

Някои момичета отидоха при братята си, други — при момчетата, които харесваха. Останалите спряха по средата на поляната и сложиха кошниците на тревата. Погледът на Ариан само се плъзна по двамата братя и Кон се оплака:

— Още се прави, че не ме вижда.

— А защо се държи така?

— Трябваше да се видим преди три дни, но Големия мъж чу за вълчи следи по ливадите нагоре и отидохме да проверим. Закъснях само с час, но тя вече не ме чакаше. Оттогава ме отбягва.

— Няма ли да си вземем храна? — припряно попита Брефар, понеже се почувства неловко.

— Не съм гладен.

Кон се надигна и отиде към потока. Щом се отдалечи, Ариан и Гуидия дойдоха при Брефар. Гуидия седна на дънера и подхвърли:

— Ръката ти кърви.

— Ще мине.

Някаква сянка се плъзна устремно по поляната. Брефар вдигна глава и зърна гарван. Птицата разпери криле, забави полета си и кацна на един висок клон.

— Чака да се засити с огризките — каза Ариан.

После вдигна ленената кърпа, покриваща кошницата, и му подаде парче ябълков сладкиш.

— Това трябва да е за мен — натърти Гованан, който идваше през поляната към тях. — Защо му даваш моята храна?

Бе израснал във висок и плещест млад мъж, а хлътналите му очи сякаш винаги гледаха сърдито.

— Гуидия донесе твоята храна — възрази Ариан. — Мерия ме помоли да донеса тази кошница на Конавар и Крилото.

— Значи трябваше първо аз да получа храна — сопна се Гованан и грабна кошницата от ръцете на Гуидия. — Първо се поднася на мъжете, после на децата. Не е ли така, Крилце?