Дейвид Гемел - Меч в бурята

Той сви рамене.

— Може би да съм щастлив. Да имам мнозина силни синове и поне няколко красиви дъщери. Да доживея старини и да гледам как растат синовете ми, а после и техните синове.

Презрителният ѝ смях беше като стържене на трион в сухо дърво.

— Загребал си желанията си от бурето, от което пият всички. Не това е копнежът на сърцето ти, Меч в бурята.

— Защо не съм те срещал досега? Къде живееш?

— Наблизо. Аз пък съм те виждала да плуваш в езерото, да скачаш от ръба на водопада, да тичаш през гората с брат си. Кипиш от живот, Конавар, а съдбата те зове. Ти как ще отговориш?

Той постоя смълчан.

— Да не си вещица?

— О, не съм вещица, поне в това можеш да си сигурен. Кажи ми какво желаеш.

Нещо помръдна до Кон и той се обърна. До него застана Ворна — вещицата на племето риганте. Изпъваше кръстосаните си ръце напред, сякаш възпираше враг. Не гледаше него, бе се вторачила в старата жена.

— Кон, отдръпни се заедно с мен. Махни се от това място. Не отговаряй на въпросите ѝ.

— Страхуваш ли се да изречеш на глас желанието си… момченце ? — натърти старицата, без да обръща внимание на Ворна.

Кон наистина се уплаши, макар да не знаеше от какво. Но страхът му винаги отстъпваше пред гнева.

— Не ме е страх от нищо!

— Кон, не говори! — предупреди го Ворна.

— Тогава ми кажи! — кресна старицата.

— Желая слава! — изрева Кон към нея.

Хладен ветрец повя из поляната, заслепи го ярък проблясък. Той отскочи назад, мигаше.

— Ще я извоюваш — прошепна глас в ума му.

— Не биваше да говориш — тъжно го укори Ворна.

Кон си разтърка очите и погледна бледото лице на вещицата. Дългата ѝ тук-там прошарена коса беше сплъстена, наметалото ѝ бе изцапано с кал и разръфано от годините. Стори му се изнурена.

Обърна се към старицата. Нямаше я.

Вместо плетен стол видя стар изгнил пън, но не и рибарска мрежа. Огромна паяжина свързваше гниещия остатък от дърво с близкия храст, росата по нея блещукаше в слънчевите лъчи.

Ужасът от свръхестественото скова костите му със зимен студ.

— Коя беше тя? — промълви той и отстъпи заднешком от малката поляна.

— По-добре да не изричаме името ѝ. Ела с мен, Конавар. Ще поговорим, когато сме в безопасност.

Ворна живееше в пещера на една миля от водопада. Скалната кухина беше широка и просторна, с дебели черги на пода, с изкусно направени лавици по западната стена. Имаше малък миндер, покрит със завивка, съшита от овчи кожи, и два обикновени стола от бряст. Изворът в дъното на пещерата се стичаше в дълбока вдлъбнатина, през три естествени процепа в стената проникваше слънчева светлина, която пронизваше въздуха над главите им като подпорни греди на тавана, изковани от безплътно злато.

Конавар беше неспокоен. Доколкото знаеше, никой мъж от риганте не бе идвал тук. Очите му свикваха със сумрака и той забеляза, че някои лавици са запълнени с гърненца и други съдинки, а на други има грижливо сгънати дрехи. Пещерата беше спретната, учуди го липсата на прах. На стената бе подпряна метла, а до малкото вирче се виждаха две кофи и парцал. Кон въртеше глава ту наляво, ту надясно. Ворна седна на единия стол.

— Ти какво очакваше? Изсушени човешки глави? Купчини кости?

— Не знам какво очаквах, но това е изненада за мен — призна той.

— Седни. Трябва да поговорим. Гладен ли си?

— Не — отрече той припряно.

Изобщо не му се мислеше какви запаси може да има в килера на вещица. Седна срещу нея.

— Жената, която видя, беше дух… и ако предпочиташ, смятай я за богиня на сидите. Слушай ме внимателно и щом се досетиш коя е, не казвай името ѝ на глас. Дори и то носи лош късмет. Както знаеш, има три богини на смъртта. Тя е едната. Понякога я виждат като старица, друг път наоколо се мярка гарван. В Света на душите и неговата магия тя е най-немощна сред Старите духове, но спрямо Земния свят и човешките дела е най-злотворната. За пръв път се досетих, че ти си интересен за нея, когато зърнах гарван да прелита над дома на баща ти Варакон в нощта на твоето раждане. Тя призова бурята същата нощ — с тази буря унищожи меча, който би спасил живота му. Видях я отново в деня, когато майка ти хвърли в лицето на Руатан онези ужасни думи. Разбери, Конавар, тя всява раздори и разбива сърца. Ако е наблизо, вършат се черни дела там, където е имало само светлина и смях. Досети ли се за името ѝ?

Кон кимна. На всички деца в племето риганте разказваха за Моригу, която донася кошмарите нощем.

— Защо си сигурна, че е тя?