Дейвид Гемел - Меч в бурята

Брефар опита да се усмихне помирително. Гованан беше две години по-голям от него и много по-едър. И вече се славеше със сприхавостта си.

— Остави го на мира — озъби се Гуидия и Брефар посърна.

Защо момичетата все се намесваха когато не биваше? Гованан щеше да го остави на мира, но сега реши, че е задължително да продължи със заяждането.

— Какво пък толкова казах? — попита той надменно. — Да не се отклоних от истината? Я го погледни. Прилича на момиченце, а горката му ръчичка се е прежулила до кръв.

— Това показва колко усърдно се е трудил, нищо друго — изфуча Ариан и в сините ѝ очи се разгоря гняв.

„Моля те, млъкни! — безмълвно възкликна Брефар. — Само става по-зле заради вас.“

— Може пък да съм несправедлив към него — каза Гованан. — Дали все пак не е момиченце?

Награби Брефар за яката и го изправи насила, а с другата ръка смъкна панталона му. Засмя се самодоволно.

— О, не бил момиченце, но и не е окосмен като мъж.

В този миг една ръка хвана Гованан за рамото и го завъртя. Юмрукът на Конавар се заби в лицето му. От сцепената кожа на скулата пръсна кръв. Гованан се стовари тежко в тревата, но се претърколи и скочи, готов за бой.

Хвърли се към Конавар, който отстъпи пъргаво встрани и стовари тежко кроше в брадичката му. Гованан повторно пльосна на земята. Изправи се бавно и доближи по-предпазливо противника.

На Брефар му идеше да потъне в земята. Стегна пояса на панталона си и се махна. Гуидия изтича след него.

— Съжалявам, че брат ми се държи така. Понякога наистина си губи ума.

— Заради тебе стана, глупачке! — изфуча Брефар. — Не ми додявай.

Гованан беше повален за четвърти път, но не се отказваше. Едното му око се поду и почти не виждаше с него, устните му кървяха. Не бе успял да нанесе нито един удар. Юмрукът на Кон го спря с такава сила, че го раздруса от главата до петите. Гованан се олюля, но не падна. Гневът на Кон угасна със същата бързина, с която бе пламнал, и той хвана Гованан с две ръце.

— Стига толкова. Хайде, укроти се.

Гованан го блъсна с чело над веждите и Кон залитна. Гованан го цапардоса с лявата ръка, после и с дясната. Кон отстъпи още крачка и замахна свирепо отдолу нагоре към брадичката му, а със следващия прав удар в носа просна Гованан в тревата. Противникът му се подпря немощно на лакти, вдигна се на колене, стана въпреки треперенето в краката и се затътри към него. Опита да замахне, но се свлече. Кон го хвана и го сложи полека да легне. Ариан и Гуидия коленичиха до брат си и започнаха да бършат кръвта му с ленените кърпи. Ариан се обърна ядосано към Кон.

— Ти не си нищо друго освен зъл побойник.

Гневът му се разгоря отново, но той не отговори. Обърна ѝ гръб и тръгна през гората. Над него размаха криле черният гарван.

Конавар избутваше встрани провиснали клони и газеше направо през шубраците. Яростта му нямаше граници. Ариан беше виновна за всичко! Не биваше да го пренебрегва така. Можеше поне да се държи любезно. Това стигаше да разпали искрата в душата му. А когато Гованан посрами Крилото, искрата падна върху суха прахан и пламъците лумнаха.

Излезе на тясна пътека, проправена от сърни, и се закатери по хълма. Свърна надясно при първата канара и тръгна към водопада Ригуан. Реши, че ако поплува, ще се поуспокои. В окото му прокапа кръв и той натисна с пръсти раната на челото си, докато кървенето спря.

Движение покрай дърветата привлече погледа му — гарван падна отгоре, сякаш пронизан със стрела. Любопитството на Кон се събуди и той се отклони наляво през все по-рехавите храсти.

Стара жена, увита с отдавна овехтял зелен шал, седеше на сивкав плетен стол. Бе разстлала на коленете си малка рибарска мрежа и я поправяше. Кон се огледа, но наблизо нямаше къща или дори колиба. Може би жената живееше в някоя от пещерите. Изненада се, че не я е срещал досега.

— Приветствам те в името на Даан — каза той.

Тя не откъсваше поглед от мрежата.

— Дано Таранис никога не ти се усмихва — отвърна с рязък дрезгав глас.

Странен отговор на поздрава му, но Кон го прие, без да се подразни. Кой би искал да му се усмихне Богът на смъртта?

— Желаеш ли да ти донеса вода, госпожо?

Старицата вдигна глава и той се взря в най-тъмните очи, които бе виждал: зениците и ирисите се сливаха, лъщяха като черни речни камъчета.

— Не ми трябва вода, Конавар, но ти благодаря.

— Откъде ме познаваш?

— Много неща знам. А ти какво би желал?

— Не те разбирам.

— Разбираш ме, и още как — смъмри го тя и остави мрежата настрана. — Всеки човек има тайно желание. Какво е твоето?