Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Как постъпихте с ранените бойци от нашето племе? — попита Планинския леърд.

— Лекуваме ги заедно със своите.

— Значи ще има мир — изрече дребосъкът.

— Ще положиш кръвна клетва пред друидите. След това можеш да си вървиш.

— Ще остана да помагам в грижите за ранените.

— Както желаеш.

Гайдарите още свиреха и натрапчиво печалната мелодия изпълваше душата на Кон с горест. Тази сутрин неговите бойци бяха бащи, братя, съпрузи и синове. А тази вечер имаше хиляди нови вдовици и сираци, мъката се стовари навсякъде из земите на риганте.

Видя Бран да говори с брат Слънцеднев и отиде да каже на друида за обещанието на Планинския леърд.

— Ще приемеш ли кръвна клетва от него? — попита накрая.

Брат Слънцеднев кимна, но каза:

— Той не е от най-почтените хора. Може и да погази клетвата.

— Ако постъпи така, ще го убия.

Умората го налегна внезапно и той пак плъзна поглед по долината. Имаше много запалени факли, няколко фенера бяха окачени на забити в земята копия. Забеляза Руатан, който още седеше неподвижно, опрял ръце на дръжката на меча, а брадичката си — на ръцете. Кон се усмихна и размаха ръка. Руатан не помръдваше и студ лъхна сърцето на Кон.

Втурна се колкото можеше по-бързо. Бран видя и го догони.

Кон падна на колене пред баща си. Мъртвите очи на Руатан бяха вторачени в далечината, лицето му бе застинало в щастлив покой. Още се чуваше мелодията на гайдите. Бран коленичи до брат си, по бузите му рукнаха сълзи.

Дълго не докоснаха покойника, само гледаха как залязващото слънце проблясва по посребрената коса и ярката ризница. Накрая Кон седна до баща си и го прегърна. Бран седна от другата страна и затвори очите на Руатан.

— Как ще продължим без тебе, Голям мъж? — прошепна Кон със свито гърло.

Погали косата на баща си.

Последните слънчеви лъчи за този ден позлатиха планините.

И гайдите млъкнаха.

Валанус стоеше на хълма над пристанището и гледаше стотиците пленени кораби, закотвени в извития като полумесец залив на Гориаса. Свали шлема от главата си и пак започна да ги брои. Триста двайсет и три. Джасарай бе заповядал да съберат четиристотин. Нямаше да е доволен.

Плачливият вой на десетки жени стигна до ушите на Валанус и той погледна надолу към тълпата около мястото на екзекуцията. Там издигаха стълбовете, на чиито дълги дванайсет стъпки напречници бяха приковани за ръцете двеста пленени бойци от племето гат. Валанус си каза, че тези мъже ще умрат бързо. Щяха да се задушат от тежестта на телата си. Агонията би се проточила много по-дълго, ако и краката им бяха приковани към стълбовете. Но Джасарай беше в добро настроение след превземането на Гориаса.

Нямаше да се зарадва обаче, когато научи, че изменникът Остаран е откраднал дванайсет кораба и е избягал отвъд морето с почти двеста от своите бойци.

— Не си мисли, Оста, че там си в безопасност — прошепна Валанус и се вторачи в хоризонта. — Ще те настигнем скоро.

Студен вятър повя край назъбените канари. Валанус потръпна.

— Ще се простудиш тук, войнико — каза някаква жена.

Той се обърна рязко. Беше старица от народа келтой, загърната в протрит шал.

— Стъпваш твърде безшумно за човек на такава преклонна възраст — изръмжа Валанус от смущение, че го е изненадала така.

— Ти се беше улисал в мислите си, човече от Каменград. Защо си се вторачил в морето?

— Каменната армия ще го прекоси — заяви той. — И ще се сражаваме в земите отвъд водата.

— Конавар е там — натърти старицата. — Далеч на север, но е там.

— Познаваш ли го?

— Говорила съм с него. А ти какво ще търсиш отвъд морето, Валанус?

Той се вторачи в нея, питаше се как е научила името му. Отдъхна си след миг — нали всеки знаеше кой е комендант на Гориаса?

— Ще търся слава — каза на старицата.

— И ще я намериш — обеща му тя. Смехът ѝ смразяваше. — О, да, Валанус. Ще я намериш.