Дейвид Гемел - Меч в бурята

Думите ѝ го трогнаха.

— Няма да се бия, Ворна. И ще кажа на Кон.

Но ето че не му бе казал. Твърде много грижи му се бяха струпали на Кон, за да се безпокои и за здравето на своя пастрок. Но Руатан се вкопчи в шанса да събере подкрепленията и да ги прати към битката.

Вратата се отвори със замах и Мерия нахълта в стаята.

— Какво има, момиче? — попита Руатан и я прегърна.

Тя му разказа задъхано за кучето и нарушената геша на Кон.

— Казваш, че кучето захапало предпазника на ръката му?

— Да.

— А зъбите пробиха ли кожата на Кон?

— Не.

— Значи няма страшно. Кон не е нарушил своята геша.

Мерия се отдръпна рязко.

— Казал си и на Варакон, че неговият кон е убил гарвана. Уверявал си го, че не е нарушил своята геша. Но той умря. Ру, не бива и синът ми да умре! Няма да понеса това.

Руатан се извърна и промърмори:

— Ще поговоря с него.

— Ще поговориш? И какво от това? Ру, трябва да го опазиш жив. Преди много години обеща, че моят съпруг ще се върне от битката. Той умря. Не искам да се повтори същото. Ти си най-великият воин на нашето племе. Всеизвестно е. Трябва да бдиш над него. Трябва да си до него във всеки миг. Ще направиш ли това за мен?

Той се взря в преливащите ѝ от ужас очи.

— Когато изрекох първото си обещание към тебе, още бях млад. Вярвах, че съм непобедим и винаги мога да опазя любимите си хора. Но остарях и помъдрях.

— Не! — извика Мерия. — Не бива да говориш така! Няма по-могъщ от тебе. Умолявам те, Ру, ако ме обичаш, обещай ми да бъдеш негов щит!

Тези думи го връхлетяха страховито. Коремът му се сви, дъхът спря в гърлото му. Гледаше очите ѝ и копнееше да ѝ обясни какво е поискала току-що от него.

— Обичам те, момиче. По-силно от живота си. Много по-силно. — Най-после успя да вдиша с пълни гърди и се усмихна. — Обещавам.

Отчаянието ѝ стихна и тя се притисна отмаляла до него.

— Ти си моята опора…

Той я погали и я целуна по косата.

— Отиди при Кон — настоя Мерия. — Разведри духа му, както успокои мен. Сега знам, че всичко ще свърши добре. Знам.

— Да, всичко ще свърши добре — тихо повтори Руатан.

Облече се и тръгна по коридора към стаите на Кон. Синът му седеше до овалната маса, стиснал чаша уисге . Вдигна глава и го погледна.

— Казала ти е.

— Нима си мислеше, че няма да ми каже? — засмя се Руатан. Седна до него, взе чашата и отпи голяма глътка. — Хубаво е… — проточи, докато се наслаждаваше на вкуса. — Ти как си?

— Добре съм. Наистина. Ако съм нарушил своята геша, така да бъде. Извърших голямо зло и ще приема това като наказание. Но се кълна в Таранис, че няма да загубя тази битка. И да умра, преди това ще направя всичко по силите си да залича тази заплаха за нашите земи.

Руатан тупна сина си по рамото.

— Чувам думи на истински мъж. Гордея се с тебе, момко.

— Обмислих предложението ти. Наистина е по-разумно. Остани тук и изпрати колкото може повече подкрепления. Но не на малки отряди. Събери ги и нека тръгнат, когато са поне две хиляди.

Руатан завъртя глава.

— Не, Кон. Вече се налага да разчитаме на Крилото, защото аз ще бъда до тебе.

Кон се усмихна.

— Мама ти заповяда да ме пазиш, нали?

— А какво друго да направи за своето момче? Казах ѝ, че ще победим, после ще те измия, ще ти сменя пеленките, ще те увия в одеялце и ще те отнеса вкъщи направо в любящата ѝ прегръдка.

Кон се разсмя гръмогласно.

— И твоята майка ли беше същата?

— Съвсем същата. Нали затова казват, че мъжът не остарява, докато майка му е жива. И си мисля, че е вярно. В нейните очи си оставаш дете. Ужасно е досадно. Но от мен да знаеш — когато я няма, ще си готов да се откажеш от всичко, само за да чуеш още веднъж как ти говори като на дете.

— Но ти никога не си се държал така с мен. Винаги ми показваше, че за тебе съм умен, находчив, безстрашен.

— И ти си точно такъв, момко.

Погледите им се срещнаха.

— Никой не може да има по-добър баща от тебе — промълви Кон.

— Хайде сега, не се размеквай. Напълни чашите. Ще пийна още малко с тебе, после си лягам. Утре ни чака тежък ден.

Шард стоеше на хълма до Планинския леърд и оглеждаше вражеските войски. Пресметна, че около десет хиляди бойци са заели склоновете и долината между тях.

— Можем да ги смачкаме — каза Планинския леърд.

„Нищожно човече с нищожно гласче и нищожен ум“ — рече си Шард. Твърде лесно разпознаваше страха у него. Но бездруго се знаеше, че неговият съюзник е уплашен. Иначе този съюз щеше да е немислим. Планинския леърд се нуждаеше от неговите Морски вълци, за да разгроми риганте. Имаха разногласия само за едно — кому се пада да убие Демонския леърд. Шард открай време се смяташе за щедър мъж, но този път отстъпи с голямо нежелание. Ако успееха да пленят Конавар жив, Планинския леърд щеше да го убие, Шард пък щеше да отнесе главата му, за да я побие пред къщата на покойния си брат. Кралят на варсите пак потисна раздразнението си. Дори месеци след уговорката тази отстъпка му разваляше настроението. Напрегна очите си, искаше да види Конавар.