Дейвид Гемел - Меч в бурята

Кон излезе в мрака, подмина две ръмжащи кучета, които се биеха за някакви огризки до една сергия, и се качи на крепостната стена. Постоя там, загледан на север, после погледът му се плъзна по стотиците лагерни огньове, които сгряваха неговите спящи бойци.

Гнетяха го натрапчиви мисли. През целия си живот бе мечтал да брани хората от своето племе, а им бе навлякъл тази ужасна беда. Заради неговата омраза и отмъщение се бе стигнало до този съюз между Планинския леърд и Шард. А след ден или два стотици, може би хиляди мъже от неговото племе щяха да умрат. Заради него.

Вятърът вече хапеше и той се загърна с наметалото и слезе от стената. Жена с дълга рокля, покрила главата и раменете си с тъмен вълнен шал, излезе от Големия дом. Мерия. Видя го и му помаха. Носеше нещо. Кон се сети, че е храна. Усмихна се разнежен. До последния си ден Мерия щеше да се отнася с него като с дете, което трябва да нахрани.

Тя го доближи, но едното псе се втурна към нея с яростен лай — бе надушило храната. Мерия се извъртя към него. Кон хукна и закрещя с все сила, за да го прогони, но то скочи към Мерия и челюстите му щракнаха във въздуха. Мерия се отдръпна рязко. Кльощавият пес заръмжа — миризмата го влудяваше. Скочи повторно, но този път искаше да захапе жената, която не му даваше така желаната храна. Кон дотича и протегна ръка. Челюстите на псето стиснаха дебелия кожен предпазител на китката му. Кон извъртя рязко ръката си и я тръсна надолу. Чу се неприятно пращене и кучето се стовари в гърчове на земята. Кон приклекна до него. Животното беше сравнително дребно, а и старо, с трошливи кости. Прешлените на шията му не бяха издържали усукването. Той се изправи и се обърна към Мерия.

— Добре ли си, мамо?

Тя не помръдваше, лицето ѝ белееше призрачно в тъмнината.

— Ти го уби…

— Без да искам.

— Кон, ти уби кучето, което те захапа — прошепна Мерия. — О, небеса…

Кръвта му изстина във вените. Бе нарушил своята геша тъкмо в нощта преди голяма битка. Постояха безмълвно, после тя стисна ръката му.

— Какво ще правиш сега?

— А какво мога да направя, мамо? Ще водя бойците на риганте в битката.

— Не — ахна тя и се дръпна. — Не! Не може да се случи отново!

Руатан изпъшка и се обърна по гръб. Болката пак го прободе. Напрегна се да седне и видя, че постелята до него е празна. Изохка, насили се да стане и отиде при стола, на който бе сложил дрехите си. Извади торбичката с билките, взе щипка сушено напръстниче и я пусна в чаша с вода. Разбърка билката старателно и я изпи. След малко въображаемият обръч около гърдите му се разхлаби.

Много тежко му беше да убеждава Кон, че трябва да остави него в укреплението. Но това решение наистина беше разумно. Колкото и да обичаше Крилото, не му се доверяваше, че ще доведе подкрепленията навреме. Не можеше да си представи, че Брефар ще се разбърза да се включи в битката.

Пи още вода, за да махне горчивия вкус на билката от устата си.

Ворна бе дошла при него в деня, когато щеше да потегли към Старите дъбове. Тръгнаха бавно покрай ограждението за коне до ковачницата на Нанкумал.

— Не си ѝ казал, нали?

— Не съм.

— Чуй ме, Руатан. Ако се биеш в това сражение, ще умреш. Сърцето ти няма да издържи. Ако не смееш да признаеш на жена си, поне го сподели със сина си.

— Ще му кажа. И ще чакам вести с жените и пеленачетата — сопна се Руатан.

Ударите на сърцето му станаха болезнени. Ворна докосна с тънката си ръка гърдите му и той се успокои.

— Пак имаш силите си… — прошепна смаяният Руатан.

— Позна. Но и те не стигат да те изцеля. Помниш ли своята геша?

— Разбира се. Ама че щуротия. Подозирам, че вещицата е била пияна, когато е изрекла думите: „Не бъди щит на краля.“ И до днес не намирам смисъл в тях.

— Ру, винаги има смисъл в такива думи. Вещицата превръща в думи своето видение. Ти си се вкопчил в думата „крал“, но може да бъде всеки владетел. Сега Конавар е повелител на племето риганте. Мерия знае ли твоята геша?

— Не. След смъртта на Варакон винаги сме отбягвали разговори за пророчества. Те я плашат.

Ворна въздъхна.

— Ру, дано намериш начин да ѝ кажеш. Но каквото и да решиш, моля те да помислиш за Мерия и синовете си по пътя към Старите дъбове. Обичат те. Ако те загубят, ще разбиеш сърцата им. И моят малък Бануин те боготвори. Помисли за всичко това. Помисли добре. Не позволявай гордостта да те лиши от последните години на живота ти. Не се срещат често добри хора на този свят, Руатан. Остани с нас още малко.