Дейвид Гемел - Меч в бурята

Ворна въздъхна и се облегна на стола.

— Аз съм вещица. Дарбата ми дава знания за тези неща. Не биваше да изричаш най-съкровеното си желание пред нея. Тя има силата да го сбъдне.

— Но какво страшно има в това?

— В отдавна отминало време една жена ѝ се молила, искала да бъде обичана от най-привлекателния мъж на света — богат мъж, но с благо и щедро сърце. Желанието ѝ се сбъднало. Той я обикнал. Само че вече бил женен и братята на съпругата му препуснали на конете си към къщата на тази жена и я съсекли заедно с мъжа. Сега разбра ли?

— Аз поисках слава. Няма цена, която не съм готов да платя за това.

Изпитото лице на Ворна застина за миг от яд.

— Конавар, нима е възможно да си такъв глупак? Какво ценно има в славата? Ще нахраниш ли семейството си с нея? Ще донесе ли покой на душата ти? Славата е преходна. Тя е блудница и зарязва мъжете един след друг. Кажи ми какво знаеш за Калаванус.

— Той е бил велик герой на риганте по времето на моите дядовци. Могъщ боец. Повел риганте срещу Морските вълци. Убил краля им в двубой. Мечът му блестял като огън. Калаванус се прославил.

— Да, няма спор — троснато потвърди Ворна. — После остаря, налегна го немощ. Продаде меча на един търговец, за да си купи храна. Жена му го изостави, синовете го зарязаха. Когато го видях за последен път, плачеше в къщата си и още говореше за дните на слава.

Кон завъртя глава.

— Няма да бъда като него. Нито като Варакон. Моите врагове няма да зърнат гърба ми. Бануин ми обеща железен меч. С това оръжие в ръката си ще влизам в битка. Такава е съдбата ми.

— Аз знам нещичко за съдбата ти, Конавар. Малко е, но мога да те предупредя. Трябва да имаш по-възвишена цел от жаждата за слава. Иначе ще бъдеш само майстор на меча като Калаванус.

— Може би и това ми стига — неотстъпчиво каза Кон.

— Няма да е достатъчно за твоя народ.

— За моя народ ли? — повтори той недоумяващо.

Ворна мълчеше. След малко стана, отиде при каменното огнище в гаснещата светлина от процепите и сложи дърва, но не ги запали.

— Миналата година — започна тя — глутница прегладнели вълци нападна планинска лъвица с пет лъвчета. Тя се би свирепо с тях, за да ги държи настрана от малките. Готова беше да умре, за да спаси лъвчетата. Но не умря въпреки тежките си рани. Уби седем вълка. Но четири звяра от глутницата се промъкнаха зад нея. Когато се довлече обратно в пещерата, лъвчетата ѝ вече бяха изядени. Някой би казал, че тя се би славно. И какво от това? Пострада толкова зле в схватката, че вече не можеше да ражда. Тя беше последната от лъвски род, чието начало може би е още в зората на времето. Как мислиш, дали се радваше, че е убила седем вълка и е проявила върховна доблест?

Ворна помръдна дясната си ръка. Дървата в огнището пламнаха и по отсрещната стена заиграха сенки. Тя въздъхна, отиде при западната стена, взе кутийка от най-долната лавица и извади тънка златна верижка, на която висеше малък червен опал.

— Ела при мен — каза заповедно.

Кон се подчини. Надушваше дим по овехтелите ѝ дрехи, смесен с приятния аромат на лавандула и мента. В този миг страхът му избледня. Изведнъж го обзе увереност, че Ворна не е само вещицата, от която всички се боят. Тя беше също така самотна остаряваща жена, която също имаше несбъднати желания и не намираше щастието. Взря се в блестящите ѝ сини очи и промълви:

— Благодаря ти, че ми помагаш.

Ворна кимна и на свой ред се взря в лицето му.

— Не се нуждая от съжалението ти, дете, но харесвам добротата, която го поражда. — Сложи верижката на шията му и я закопча. — Този талисман ще те предпазва от нея. Но няма какво да сторя, за да ѝ попреча да влияе на хората около тебе. Конавар, покажи ми ножа.

Той трепна. Значи Ворна знаеше? Извади бавно сребристото оръжие от ножницата, която бе направил сам. Вещицата хвана ножа с тънките си пръсти.

— Родил си се с късмет. Ако не беше спасил онова сърне, щеше да умреш в гората с изсмукана от вените кръв. Ти досети ли се, че животинчето всъщност е от сидите?

— Не…

— Значи не… Те са знаели какво си мислиш, все едно си говорил гръмко. Сидите са своенравни твари. Убиват без жал, често изтезават страшно жертвите си. И все пак оставят едно глупаво дете да живее, защото спасява едно сърне от трънаците. И дори го възнаграждават. — Върна му ножа с въздишка. — Върви си у дома, Конавар, и помисли за всичко, което ти казах.

Всички казваха, че Риамфада е щастливо момче, винаги усмихнато, макар и недъгаво. Жените харесваха брошките и гривните, които изработваше. Мъжете се възхищаваха на дръжките за мечове и токите за колани, излети от бронз, а понякога и от сребро. Баща му — майсторът на метали Гариафа, много се гордееше със сина си и все го хвалеше. А това показваше, че е почтен човек, защото малцина на негово място щяха да са толкова щедри на добри думи за сина, който ги е надминал в занаята.