Дейвид Гемел - Меч в бурята

На поляната пусна сърнето да стъпи и плъзна длани по тялото му. Раните не бяха дълбоки, щяха да зараснат скоро. Но къде ли беше майката? Защо го бе оставила само? Погали малкото животинче по дългата шия.

— Занапред ще знаеш, че не бива да се вреш в шубраците. Хайде, иди да намериш майка си.

Сърнето се дръпна пъргаво и се обърна да го погледне.

— Тръгвай де! — махна с ръка момчето.

То изприпка три крачки и препусна между дърветата. Кон се загледа в изпокъсаните си дрехи. Мерия щеше да му се кара. Панталонът беше нов. Тръгна да се прибира.

Събуди се малко след изгрев. Брефар се бе облякъл, обуваше си ботушите — стигаха до под коляното. Кон се прозя и се обърна на другата страна.

— Успа се — подкачи го брат му.

— Излизах нощес — обясни Кон.

Седна и разказа за приключението си и за сърнето в гората край Дървото на желанията. Брефар го изслуша търпеливо и накрая отсече:

— Сънувал си.

— Не съм!

— И къде са ти раните, за които разказа?

Кон впери поглед в ръцете си, отметна завивката и огледа краката си. Нямаше никакви драскотини. Стана и взе пуснатия на пода панталон. Беше си здрав както предишния ден. Брефар му се ухили.

— Я се облечи по-бързо, сънливецо. Иначе няма да остане закуска за тебе.

Останал сам в стаята, обърканият Кон обу панталона и посегна към туниката. Щом я вдигна, от нея падна нож и изтрака на дъсчения под. Но не беше старият бронзов нож с дървената дръжка. Блестящото под първите слънчеви лъчи оръжие имаше острие, сякаш изковано от сияйно сребро, а дръжката беше издялана от еленов рог. Предпазникът пък беше златен, в главичката на дръжката имаше инкрустиран черен камък с гравирана в него сребриста руна. Най-прекрасният нож, който Кон бе виждал.

Пръстите му се свиха около дръжката — пасваше чудесно на ръката му. Уви ножа в стар парцал, измъкна се от къщата и се втурна към дома на Бануин. Чужденецът спеше, но се събуди, когато Кон приседна на леглото. Прозя се и отметна завивката.

— Аз не съм селянин. Обикновено не ставам толкова рано.

— Важно е — увери го момчето и му подаде пълна чаша студена вода.

Бануин седна в леглото и я изпи.

— Казвай.

Кон разказа за броденето си в гората, за спасяването на сърнето и как се беше прибрал у дома. После обясни как е намерил ножа. Търговецът слушаше с отегчено мълчание, но изражението му се промени тутакси, щом Кон разви парцала. Бануин взе ножа със страхопочитание, надигна се от леглото и отиде при прозореца да го огледа на дневна светлина.

— Великолепно… — прошепна той. — Не знам що за метал е това. Нито е сребро, нито е желязо. А този камък в дръжката…

— Това е оръжие на сидите — напомни Кон. — Дар за мен.

— Мога да го продам за сто… не, за петстотин сребърника.

— Не искам да го продавам.

— Щом не искаш, защо го донесе?

— Не мога да кажа на никого, че съм ходил близо до Дървото на желанията. Забранено е. И не мога да лъжа мама. Мислех, че ще ме посъветваш какво да направя.

— Приляга съвършено на ръката ми — промърмори Бануин. — Все едно е правен за мен.

— И на моята — сподели Кон.

— Невъзможно е, момко. Моята ръка е доста по-голяма от твоята.

Търговецът подаде ножа на Кон, който стисна дръжката и вдигна оръжието.

— Погледни сега.

Юмрукът покриваше дръжката напълно, златният предпазник се намираше удобно под палеца, а черният камък докосваше основата на дланта. Бануин бавно взе ножа и дръжката сякаш се уголеми в ръката му.

— Вълшебно острие… Не бях виждал такова оръжие досега.

— Какво да правя? — попита Кон.

— Доверяваш ли ми се? — попита на свой ред Чужденеца.

— То се знае. Ти си мой приятел.

— Тогава ми дай ножа.

— Да ти го дам ли… Не разбирам. Ножът си е мой!

— Кон, ти ме помоли за помощ. Ако ми се доверяваш, направи каквото ти казах.

Момчето застина за миг.

— Така да бъде. Давам ти ножа.

— И сега е мой? — поиска да знае Чужденеца.

— Да. Сега е твой. Но аз още не разбирам…

Без да пуска ножа, Бануин го подкани с жест в голямата стая при огнището. Взе дълга пръчка, разръчка жаравата от предишния ден, раздуха я и сложи малко съчки да се разгори. Щом огънят се разпали, търговецът окачи над него медно котле.

— Винаги съм обичал да започвам деня с билков чай. Да е нещо топло и сладко. Предпочитам сушен цвят от бъз с мед. Ти искаш ли?

— Да, благодаря — отвърна Кон.

Момчето беше смутено и не можеше да откъсне поглед от ножа. Бануин беше негов приятел, но и търговец, който винаги се стремеше към печалба. Щом водата кипна, Бануин направи две чаши чай от бъз и ги сложи на масата. Остави и ножа на полираното дърво, после отпи от своята чаша.