Дейвид Гемел - Меч в бурята

Кон се умърлуши.

— Значи според тебе те няма да се съберат никога, така ли?

— Няма да те лъжа, Конавар. Само някакво чудо може да ги събере отново. И твоята майка е горда жена. А Руатан я е сравнил с курва, разядена от срамна болест. Няма да му прости такова оскърбление.

— Той не си взе друга — напомни Кон. — Нито обяви пред старейшините, че тя вече не му е жена.

— Вярно, това е искрица надежда — призна търговецът. — Но само искрица.

— Никога няма да излъжа човек, когото обичам — зарече се Кон.

— Значи ще бъдеш необичайно глупав мъж.

— Нима според тебе честността е глупост?

— Майка ти е казала това, което е смятала за истина. Как мислиш — тя мъдро ли постъпи?

— Не — отстъпи момчето. — Не беше мъдро. Много съм объркан…

— Да, за единайсетгодишните животът може да изглежда голяма бъркотия — усмихна се Бануин. — А когато пораснеш, ще стане още по-оплетен.

— Мога ли да направя нещо, за да бъдат отново заедно?

Бануин завъртя глава.

— Нищичко, момчето ми. Това е затруднение, с което трябва да се справят сами.

Конавар се възхищаваше на Чужденеца, но не можеше да се съгласи, че е безсилен да помогне на майка си и Големия мъж. Вечерта на следващия ден зърна вещицата Ворна, която береше цветя за своите лекове на високия южен склон. Конавар заряза работата, която му бе заръчано да свърши, прескочи ограждението, прекоси тичешком ливадата и тръгна нагоре по хълма. Тя го видя отдалече и се изправи.

— Може ли да говоря с тебе? — попита момчето.

Ворна остави торбата с билки на земята и седна на един камък.

— Не се ли боиш, че ще те превърна в невестулка?

— А защо ще поискаш да го направиш? — не разбра Кон.

— Нали с това се славят вещиците? — отвърна тя с въпрос.

Той поумува и попита:

— А можеш ли? Толкова силна ли е твоята магия?

— Може би — каза вещицата. — Ако ми досадиш, ще научиш. Сега да чуя какво искаш, защото съм заета.

— Мой баща е Руатан, майка ми е…

— Познавам семейството ти — прекъсна го тя троснато. — Да чуя същината.

Той се взря в хлътналите ѝ очи.

— Искам да им бъде наложено заклинание, за да се обичат отново.

Тя примигна неочаквано и суровото ѝ лице се озари от рядка усмивка.

— Брей… — Почеса се по разчорлената прошарена черна коса. — Значи искаш да използвам магията си. Не се съмнявам, че ще чуя убедителна причина да го направя.

— Те са нещастни. Всички вкъщи сме нещастни.

— И как ще ми платиш, млади Конавар?

— Да ти платя ли? — повтори той недоумяващо. — Плаща ли се на вещиците?

— О, не, правим магии само от любов — сопна му се тя. — Похапваме въздух и се обличаме с облаци. — Наведе се напред и го прониза с поглед. — Разбира се, че на вещиците се плаща! Я да помисля… — Подпря с юмрук брадичката си, без да отмества поглед от него. — Няма да е чак толкова страшно заклинание, значи няма да поискам душата ти като отплата. Крак, да речем. Или ръка… Да, нека е ръка. Коя избираш — лявата или дясната?

— За какво ти е притрябвала моя ръка?

Конавар отстъпи една крачка.

— Може пък да събирам вкъщи ръце на малки момчета.

— Не съм малък! А ти ми се присмиваш, вещице. Хайде, превърни ме в невестулка, ако искаш, но ще се покатеря по крака ти и ще те ухапя по задника!

Ворна не издаде с нищо колко е слисана от държането на това дете. Малко бяха момичетата и момчетата от племето, които биха посмели да я доближат, а дори възрастните не биха дръзнали да ѝ говорят така. Знаеха добре, че има защо да се страхуват от нея. За нея беше ясно, че момчето е уплашено, но въпреки това ѝ се репчеше.

— Прав си, присмивам ти се — призна тя. — Добре, да говорим направо. Моите заклинания могат да убиват или да лекуват. Мога да приготвя отвара, за да обикне някой мъж някоя жена. Не е трудно. Но Руатан и без това обича Мерия. И тя го обича, макар че го разбра чак когато го загуби. Пречката е в гордостта, Конавар, а аз няма да направя заклинание, за да им я отнема. — Бръкна в една платнена торбичка на пояса си и извади няколко тъмни семена. — Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Семена от напръстниче. Ако използваш съвсем мъничко от тях, можеш да вдъхнеш нов живот на умиращо сърце. Същинско чудо. Но ако прекалиш само с една щипчица, отварата става смъртоносна. Така е и с гордостта. Ако е твърде слаба, човекът няма никакво достойнство. Накрая светът го смачква. Ако е твърде силна, човекът става нагъл суетен самохвалко. Но ако е точно колкото е нужна, с този човек можеш да пребродиш планините. И Руатан е такъв мъж. Да бърникам в гордостта му ще означава да го съсипя. А Мерия е достатъчно благоразумна да разбере, че го е загубила. Не ми е по силите да ти помогна, Конавар. Съмнявам се, че и сидите биха успели да ти помогнат.