Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Но не се знае дали ще могат, тъй ли? — попита момчето и Ворна се разтревожи.

— Дори не си помисляй за това — предупреди го. — Сидите са по-опасни, отколкото можеш да си представиш. Прибирай се и остави майка си и баща си сами да оправят този раздор помежду си. — Той си тръгна и тя подвикна след него: — Ако някога реша да те превърна в невестулка, ще си без зъби.

Конавар изви глава към нея с ослепително зъбата усмивка и хукна обратно към ограждението.

Малко преди полунощ се измъкна от леглото и се облече, без да вдига шум. На съседното легло Брефар помръдна, но не се събуди. Легналата под западния прозорец хрътка Кейвъл вдигна голямата си черна глава и се вторачи в него. Конавар се обу и приклекна до нея, погали я по челото и я почеса зад ушите. Чудеше се да я вземе ли със себе си. Щеше да се чувства по-добре, ако имаше някой с него в това начинание. Помисли за опасностите и се отказа. Какво право имаше да рискува и живота на Кейвъл? Плъзна се покрай завесата, отделяща неговата стая от голямата. В къщата беше тъмно и той отиде предпазливо в кухнята, взе дългия стар бронзов нож и го пъхна под колана си. Вдигна резето на вратата и се изсули в нощта. Тръгна на север към гората с Дървото на желанията.

Луната се бе издигнала високо, но светлината ѝ не можеше да проникне в мрака под клоните. Сърцето на Конавар зачести ударите си. Никога не бе виждал сид, но знаеше много истории за тях — духове на могъщата магия и мрачните прокоби. Имената на някои бяха неразделна част от легендите на риганте. Бийн-Най, Перачката от речния брод. Обречените на гибел бойци я виждаха коленичила до водата да пере окървавени дрехи. Конавар нямаше желание да зърне нито нея, нито сестра ѝ Бийн-Си, известна и като Витаещата или Ридаещата. Един поглед към нейното бяло като варовик лице стигаше да изпълни човек с такава покруса, че сърцето му да се пръсне. Надяваше се да срещне онзи сид, когото познаваха с името Тагда — Горския старец. Говореше се, че ако го доближиш и докоснеш наметалото му от мъх, той ще ти изпълни три желания.

Конавар забави крачка. За Тагда разказваха и друго — ако някой му стане неприятен, разгръща наметалото си и от корема му изпълзява мъгла, която осмуква плътта, за да останат само сухи кости.

Момчето спря на склона пред дърветата. Устата му бе пресъхнала, ръцете му трепереха. „Това е тъпотия“ — повтаряше си той. Взираше се в зловещата плътна редица на първите дървета. Сега изглеждаха заплашително и той си въобразяваше какви ли не ужаси сред тях. И гневът му пламна, за да погълне страха. „Не съм като баща си. Не съм страхливец.“ Пое си дъх и тръгна през гората.

Всичко бе притихнало под клоните и в пролуки между листака лунните лъчи приличаха на колони от ярко сребро, от които мъглата в храстите светеше. Конавар изтри потните си длани в крачолите на панталона и потисна изкушението да извади ножа. „Идваш да молиш за услуга — напомни си строго. — Какво ще стане, ако отидеш при Тагда с оръжие в ръка?“

Вървеше и мъглата се завихряше около глезените му. Ветрец разлюля листата над него.

— Аз съм Конавар — провикна се момчето. — Дойдох да говоря с Тагда.

Гласът му звучеше пискливо и уплашено и това пак събуди гнева. „Няма пък да се страхувам. Аз съм воин от племето риганте.“

Чакаше, но нямаше никакъв отговор. Продължи навътре в гората, спусна се по стръмен склон. Пред него имаше малка поляна и вир между камъните, блещукащ под луната. Провикна се отново и този път чу ехото да връща собствения му глас. Нищо не шавна наоколо — нито прилеп, нито лисица или язовец. Гората бе замряла.

— Тук ли си, Тагда? — кресна Конавар.

Тагда… Тагда… Тагда…

И тогава долови звук. Отначало се заблуди, че е човешки глас, но след миг-два осъзна, че е от животно в беда. Тръгна наляво и видя трънливи шубраци. По средата имаше сърне със светла козина, мъчеше се да стане. Жилави бодливи клони бяха омотали задните му крака, по лъскавите му хълбоци личаха капки кръв.

— Не мърдай, мъниче — опита се да го успокои момчето. — Стой кротко и ще ти помогна.

Промуши се внимателно в гъстите храсти. Дърпаха дрехите му, драскаха го. Извади ножа и отряза един извит клон. Освободен втори клон изплющя нагоре. Кон го спря отчасти с ръка, но клонът удари като камшик и разкървави лицето му. Шубраците ставаха все по-преплетени, дългите тръни го бодяха. Стреснато от идването му, сърнето се бореше още по-трескаво. Кон му говореше тихо и успокояващо. Докато стигне до него, то се изтощи и само трепереше от ужас. Кон внимателно преряза клоните около него, прибра ножа и го вдигна на ръце. Тежеше повече, отколкото очакваше. Притисна го до гърдите си и бавно се измъкна от храстите. Всяка крачка му носеше нови болки, крачолите на панталона му се разръфаха.