Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Конавар, ти ми помагаше усърдно — каза той сериозно. — Моят народ има обичай да даряваме с нещо онези, които ни помагат. Затова желая да ти направя подарък. Ще се радвам, ако вземеш този нож. Това е превъзходно оръжие и мнозина ще се чудят откъде си го взел. Ще им кажеш самата истина — ножът ти е подарен от Бануин Чужденеца. Това помага ли ти да се измъкнеш от затруднението?

Кон се ухили до ушите.

— Да! Благодаря ти, Бануин.

— О, не, аз ти благодаря за доверието. И нека те предупредя никога да не се доверяваш чак толкова на друг човек. Кон, всеки си има цена. И проклета да е душата ми, но малко оставаше този нож да се окаже моята цена!

Бануин Чужденеца водеше своите шестнайсет товарни коня надолу по тясната пътека към речния сал. От плитката рана на мишницата му още се процеждаше кръв през превръзката, напоена с мед и вино, но настроението му си оставаше ведро. Различаваше в далечината назъбените върхове на планината Друаг, застанали като пазители над земите на риганте.

Скоро щеше да си е у дома.

Усмихна се. Родом беше от Каменград — града на Петте хълма в Тургония, от който вече го деляха хиляда и осемстотин мили, голяма част от тях през морската шир. Дълго бе вярвал, че е свързан с Каменград и в душата си. Но отдавна знаеше, че не е така. Кайр Друаг приюти душата му. Обичаше тези планини с всеотдайност, която преди не би очаквал от себе си. От шестнайсет години обикаляше из земите на големия народ келтой, състоящ се от риганте, норвии, гат, остро, панони, пердии. И много други племена. Възхищаваше се и на тези хора, и на техния уж простичък, но добре подреден живот. Пак се сети за онези, от които произхождаше, и сякаш го лъхна леден повей. В този миг прозря, че някой ден те ще дойдат при тези планини със своите армии и пътища от камък. Ще покорят тукашните племена и ще променят живота им завинаги. Както бяха направили в земите отвъд морето.

Замисли се за Конавар и с обич, и с тъга. Бяха изминали почти пет години, откакто момчето бе донесло оръжието, подарено му от сидите. Растеше и се превръщаше неусетно в мъж със заблудата, че принадлежи към култура, която ще се съхрани в идните времена. Бе навършил петнайсет години, скоро щеше да стане на шестнайсет. Да, почти мъж, висок, плещест и як.

Отвъд морето Бануин бе видял какво се случи след страховита битка. Завличаха труповете на хиляди жертви от келтоите, мъже като Руатан и Конавар, към огромна яма, за да ги изгорят. Хиляди други бяха пленени и продадени в робство, а предводителите им, с приковани към крайпътни стълбове ръце и крака, преди да умрат бавно в страшни мъки, трябваше да гледат как племената потъват в забрава.

Там бяха попитали Бануин иска ли да участва в продажбата на робите. Той отказа, макар че печалбата щеше да е огромна.

„Колко време остава, докато дойдат и тук? Пет години? Десет? Едва ли ще са повече.“

Слезе по склона и спря до прътите, обозначаващи мястото за спиране на сала. Стар бронзов щит висеше на кука на последния прът, а до него — дървен чук с дълга дръжка. Той удари щита два пъти и звукът се разнесе над водата. От колибата на отсрещния бряг излязоха двама мъже. Първият помаха с ръка на търговеца, който отвърна на поздрава. Двамата мъже бавно издърпаха сала през река Сид. Щом стигнаха до брега, старият Каласин откачи преградата отпред и я спусна на пристана като рампа. Скочи пъргаво на брега и усмивката му откри проредени зъби.

— Значи си жив, Чужденецо? Трябва да си се родил под пълна луна, която носи сполука.

— Боговете се грижат за онези, които не забравят молитвите — отвърна засмян Бануин.

Ниският набит Сенекал — синът на Каласин, също слезе на брега и отиде да отвърже въжето на деветия кон в редицата. Салът беше малък и побираше само по осем коня.

Бануин отведе първите осем коня на сала, вдигна преградата и почна да помага на Каласин в издърпването по въжето. Не поглеждаше назад, защото знаеше, че Сенекал ще отмъкне някаква дреболия от дисагите. После Каласин щеше да я намери както винаги и при следващото минаване през реката щеше да я върне засрамен.

Салът опря в северния бряг и Санепта, жената на Каласин, донесе на Бануин билков чай с мед. Търговецът ѝ благодари. Мислеше си, че на младини трябва да е била красавица. Но възрастта и трудният живот сякаш бяха издълбали с длето лицето ѝ.

След час всички коне бяха на северния бряг. Бануин отиде с Каласин на пристана. Седяха, пиеха чай и гледаха слънчевите отблясъци по водата.

— Имал си неприятности. — Каласин кимна към превързаната му ръка.