Робърт Джордан - Прероденият дракон

— Нищо не се е променило, твар човешка. Ти се отрече от клетвите си пред Светлината и положи нови клетви, и на тези клетви ще се подчиняваш.

Карридин се взря в жлебовете, набраздили полираното дърво, и преглътна с мъка.

— Не разбирам. Защо изведнъж се оказва толкова важно да го убия? Мислех, че Великият властелин на Мрака иска да го използва.

— Мен ли питаш? Езика би трябвало да ти изтръгна. Не ти е дадено да питаш, нито да разбираш. Дадено ти е да се подчиняваш! Разбра ли това? На колене, псе, и се подчини на господаря си.

Гняв пропълзя през камарата страх и ръката на Карридин се плъзна към хълбока му, но меча го нямаше. Беше в другата стая, където го бе оставил, преди да се яви пред Педрон Ниал.

Движението на мърдраала беше по-бързо от това на нападаща пепелянка. Карридин отвори уста да изкрещи, когато ръката на съществото се стегна на китката му в съкрушителна хватка; костите изпукаха, пращайки тласъци на зверска болка към рамото му. Крясъкът така и не излезе от устата му, защото другата ръка на Получовека стисна брадичката му и затвори устата му. Петите му се надигнаха, пръстите на краката му се отлепиха от пода със задавено грухтене той провисна в мъртвешката хватка на мърдраала.

— Чуй ме, твар човешка. Ще намериш този младеж и ще го убиеш, колкото се може по-скоро. Дори не си помисляй, че ще се измъкнеш. Има други сред вашите, които ще ми донесат, ако се изметнеш от задачата си. Но ще ти кажа следното, за да те насърча. Ако Ранд ал-Тор не загине до един месец, ще взема някой от твоята кръв. Син, щерка, сестра или чичо. Няма да узнаеш кой, докато избраният не умре в писъци. Ако преживее още един месец, ще взема друг. И после друг, и още друг. А когато не остане ни един жив от твоята кръв, освен теб самия, и ако той все още е жив, ще те отведа в сърцето на Шайол Гул. — Съществото се усмихна. — С години ще мреш, човече. Сега разбра ли ме?

Карридин успя да издаде звук — полустон, полухрип. Струваше му се, че врагът му всеки миг ще се скърши.

Мърдраалът изръмжа и го запокити през стаята. Карридин се удари в отсрещната стена и зашеметен се срина върху килима.

— Разбра ли ме, твар човешка?

— С… Слушам и се подчинявам — успя да изхрипти Карридин от пода.

Отговор не последва.

Той извърна глава, присвил очи от болката в шията. Стаята беше празна. Получовеците яздеха сенки, така се твърдеше в легендите, и обърнеха ли се настрана, изчезваха. Никоя стена не можеше да ги задържи. Дощя му се да завие. Изправи се и изруга от рязката болка в китката.

Вратата се отвори и ситнешком влезе Шарбон, пълничък мъж, стиснал кошница в ръце. Той се спря и зяпна към Карридин.

— Господарю, добре ли сте? Простете ми, че не бях тук, господарю, но излязох да купя плодове и…

Със здравата си ръка Карридин изби кошницата от ръцете му — ябълките се затъркаляха по килимите, — после зашлеви слугата през лицето.

— Простете ми, господарю — проплака Шарбон.

— Донеси ми хартия, перо и мастило — изръмжа Карридин. — Побързай, тъпак! Трябва да изпратя заповеди.

„Но какви? Какви?“ Шарбон заситни към изхода да изпълни нареждането, а Карридин се взря в жлебовете, издълбани в масата, и потръпна.

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век. Век, чието идване предстои, и Век отдавна минал, в Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Из дълги долини повя вятърът, долини синкави от утринната мъгла, увиснала във въздуха, къде осеяни с иглолистни дървеса, къде оголени, по места, по които скоро щяха да поникнат треви и диви цветя. Виеше през полузаровени руини и рухнали паметници, забравени като онези, що ги бяха издигнали. Застена в проходите отколешни процепи сред върхове, покрити с шапки сняг, който нивга не се топеше. Тлъсти облаци се скупчваха по планинските върхове и снегът и белите им валма ставаха едно цяло.

В низините зимата си отиваше или си бе отишла, но тук все още се държеше, прошарила планинските склонове с бели петна. Само вечнозелените дървета се загръщаха в листа и иглички. Всички други клонаци стърчаха оголени, кафяви и сивкави над скалите и все още неразрохналата се пръст. Нямаше звук, освен стържещия над снежните преспи и камъка устрем на вятъра. Земята сякаш чакаше. Очакваше да изригне нещо.