Робърт Джордан - Прероденият дракон

— Лъжедракон! — прекъсна го рязко Ниал.

— Разбира се, велики лорде. Погрешно се изразих.

Изведнъж Ниал забеляза, че той мачка и къса картината. Лицето му ставаше невъзмутимо, но ръцете му извиваха в конвулсии полуразгънатия пергамент.

— Престани! — заповяда Ниал, дръпна картината от Ордийт и я оглади, доколкото бе възможно. — Нямам толкова образи на този човек, че да позволя да се унищожават. — По-голямата част от изображението се бе размазало и през гърдите на младежа минаваше цепнатина от късането, но лицето бе станало недокоснато.

— Простете ми, велики лорде. — Ордийт се поклони ниско, без изкривената усмивка да изчезне от лицето му. — Мразя Мраколюбците.

Ниал огледа замислено лика, изрисуван с креди. „Ранд ал-Тор, от Две реки.“

— Може би трябва да планирам нещо за тези Две реки. Когато се стопи снегът. Може би.

— Както пожелае великият лорд — отвърна мазно Ордийт.

Гримасата на лицето на Карридин, докато крачеше по коридорите на Крепостта караше другите да го отбягват, макар че бездруго малцина се домогваха до близост с Разпитвачите. Слуги, забързани да изпълнят задачите си, се мъчеха да се слеят с каменните стени и дори мъже със златни пискюли на офицерски ранг по белите си плащове се стараеха да завият по страничните коридори, щом го зърнеха.

Той разтвори вратата към покоите си и я затръшна след себе си, без този път да усети обичайното доволство от великолепните тарабонски и тийрски килими в пищно червено, златно и синьо, фино заоблените огледала от Иллиан и златолистата инкрустация върху дългата фино резбована маса по средата на помещението. Майстор-занаятчия от Люгард се беше трудил над нея цяла година. Този път той едва я забеляза.

— Шарбон! — За първи път личният му слуга не се появи. Сигурно оправяше стаите. — Светлината да те изгори дано, Шарбон! Къде си?

Долови смътно движение с крайчеца на окото си и се извърна, готов да смрази Шарбон с ругатните си — но самите ругатни се смразиха, защото към него с плавната гъвкавост на змия пристъпи мърдраал.

Силуетът му беше като на човек, не по-висок от повечето хора, но подобието свършваше дотук. Мъртвешки черната мантия, която сякаш не помръдваше, докато съществото се движеше, правеха личинково бялата му кожа да изглежда още по-бледа. И нямаше очи. Безокият му поглед изпълни Карридин с ужас.

— Какв… — Карридин млъкна, за да навлажни устните си и да върне гласа си в нормалния регистър. — Какво дириш тук? — Въпреки усилията му, той прозвуча като писък.

Безкръвните устни на Получовека се изкривиха в подобие на усмивка.

— Където има сянка, там мога да мина. — Гласът му прозвуча като змия, пълзяща сред сухи листа. — Обичам да следя всички, които ми служат.

— Аз слу…

Полза нямаше. Карридин с мъка извърна очи от гладкото, тестено лице, и обърна гръб на съществото. Тръпка премина по гръбнака му — да обърнеш гръб на мърдраал! Всичко се очертаваше в ясен контур в огледалото на стената пред него. Всичко, освен Получовека. Мърдраалът беше като неуловим повей. Никак не бе приятно, но по-добре така, отколкото да срещнеш безокия му взор. Карридин възвърна частица от крепкостта на гласа си.

— Аз служа на… — И мигом спря, осъзнал къде се намира. В самата сърцевина на Крепостта на Светлината. Слухът и за една думичка от словата, които се канеше да изрече, можеше да го прати при разпитвачите. И най-низшият от Чедата щеше да го пребие на място, ако чуеше. Но беше съвсем сам с мърдраала — „Къде е Шарбон?“ Щеше да е добре някой друг да можеше да сподели взора на Получовека, макар да се наложеше след това този някой друг да бъде премахнат — но въпреки това той сниши глас. — Служа на Великия властелин на Мрака, както и ти. И двамата служим.

— Щом държиш да го приемеш така — изсмя се мърдраалът, звук, от който костите на Карридин потръпнаха. — Все пак искам да науча защо си тук, а не в Равнината на Алмот.

— Аз… Аз получих заповед да се явя тук от лорд-капитан командира.

— Командите на твоя лорд-капитан командир са тор! — изхъхри мърдраалът. — На теб ти беше наредено да намериш човешкото същество, наречено Ранд ал-Тор, и да го убиеш. Преди всичко друго. Над всичко друго! Защо не си се подчинил?

Карридин си пое дълбоко дъх. Поглед в гърба му сякаш стържеше гръбнака му като нож.

— Нещата… се промениха. Вече не са толкова под моя контрол, колкото бяха. — Груб стържещ звук го накара рязко да извърне глава.

Мърдраалът прокарваше длан по повърхността на масата и под ноктите му се гънеха дървени стърготини.