Робърт Джордан - Прероденият дракон

За миг Егвийн изпита срам. Не заради това, което причиняваше на Джоя — тя си заслужаваше всеки удар, ако не заради побоя, който й бе нанесла, то поне заради смъртите в Кулата — не за това, не, а защото бе загубила време за собствената си мъст, докато Нинив и Елейн седяха в килията и се надяваха, въпреки всяка надежда, че може би тя ще успее да ги спаси.

Отскубна се и нареди потоците на сплита си преди да усети, че го е направила, и се спря да огледа стореното. Три отделни впридъка и не само бе успяла без усилие да ги задържи и трите, но сега бе направила нещо така, че да се задържат сами. Помисли си освен това, че ще може и да го запомни. Можеше да се окаже полезно.

След миг охлаби един от сплитовете и Мраколюбката изхлипа, колкото от облекчение, толкова и от болка.

— Не съм като вас — каза Егвийн. — За втори път върша такова нещо и не ми харесва. По-добре да се науча да режа гърла. — По лицето на Черната сестра си пролича, че очаква Егвийн да започне да се учи с нея.

Егвийн изсумтя отвратена и я остави, заклещена и заслонена, и се забърза сред гората от лъскави колони от червен мрамор. Трябваше, все някъде трябваше да има вход надолу към килиите.

Каменният проход потъна в безмълвие, след като последният смъртен писък бе прекъснат от челюстите на Младия бик, захапали гърлото на двуногия, за да го скършат. Кръвта загорча на езика му.

Знаеше, че това е Сърцето на камъка, макар да не можеше да определи откъде го знае. Двуногите, лежащи наоколо, единият от които изрита за последно, когато зъбите на Скокливец се забиха в гърлото му, воняха на страх, докато се биеха. Миришеха на смут. Не мислеше, че те знаят къде са попаднали — определено не бяха от вълчия сън — но бяха поставени да го пазят от онази висока порта отпред, с железния катинар. Нея поне да пазят. Изглеждаха слисани, когато видяха вълците. Стори му се, че са слисани и от това, че самите те са тук.

Изтри уста и се взря в ръката си в мигновено объркване. Отново беше човек. Беше Перин. Върнал се в тялото си, с ковашкия елек, с тежкия чук на хълбока си.

„Трябва да бързаме, Млади бико. Наблизо има нещо зло.“

Перин измъкна чука от колана си и закрачи към портата.

— Файле трябва да е тук. — Рязък удар разби катинара. Той изрита портата и тя се отвори.

Стаята беше празна, само по средата имаше един дълъг каменен блок. Файле лежеше върху блока като заспала, черната й коса бе пръсната като ветрило, а тялото й бе увито с вериги, така нагъсто, че му трябваше време, докато осъзнае, че е гола. Всяка от веригите бе вкована в камъка с дебела скоба.

Почти не усети как прекоси стаята. Ръката му докосна лицето й и с един пръст проследи изпъкналите й скули.

Тя отвори очи и му се усмихна.

— Все сънувах, че идеш, ковачо.

— Сега ще те освободя, Файле. — Той вдигна чука и премаза една от скобите, сякаш беше от дърво.

— Сигурна бях, Перин.

Щом името му се стопи от езика й, тя също се стопи. Веригите издрънчаха върху камъка.

— Не! — изрева вълчият брат. — Аз я намерих!

„Сънят не е като плътския свят, Млади бико. Тук един и същи лов свършва различно.“

Не се извърна да погледне Скокливец. Знаеше, че зъбите му са оголени от ярост. Отново надигна чука и удари с всичка сила веригите, които бяха държали Файле. Каменният блок изпука под удара му: самият Камък прокънтя като ударена камбана.

— Тогава пак ще тръгна на лов — изръмжа той.

И с чука в ръката излезе с широки крачки от стаята. Скокливец вървеше до него. Камъкът беше място на хора. А хората, знаеше той, бяха по-жестоки ловци дори и от вълците.

Някъде горе оглушително закънтяха вдигащи тревога гонгове, но звънът им не можеше да заглуши съвсем дрънченето на метал в метал и виковете на биещите се мъже по-наблизо. Айилците и Бранителите, предположи Мат. Високи златни стойки с по четири светилника се точеха по коридора, копринени пана с бойни сцени висяха по гладките каменни стени. Имаше дори копринени килими по пода, тъмночервено върху тъмносиньо, изтъкани в сложни тайренски плетеници. Но този път Мат беше твърде зает, за да определи цената на всяка вещ.

„Този проклетник е доста добър — помисли си той, едва успял да отбие поредния удар на меча и да парира с тоягата си следващия. — Чудно дали не е някой от техните проклети Върховни лордове?“ Опита да нанесе силен удар в едното коляно, но противникът му отскочи и правият му меч се вдигна в защита.

Синеокият мъж, разбира се, бе облечен в сюртук с бухнали ръкави, жълт на цвят и със златни ширити, но беше незакопчан, разгащен и бос. Късо подрязаната му тъмна коса беше разрешена, като на човек, припряно скочил от леглото посред сън, но се биеше съвсем като буден. Преди пет минути беше излетял през една от високите резбовани врати с меч в ръце и Мат бе много благодарен, че проклетникът се бе появил пред тях, а не зад гърбовете им. Не беше първият мъж, облечен така, пред когото Мат се изправяше, но със сигурност беше най-добрият.