Робърт Джордан - Прероденият дракон

— Можеш ли да минеш край мен, хващачо на крадци? — извика Мат, без да отмества поглед от мъжа, който го чакаше с вдигнат за удар меч. Сандар бе настоявал раздразнено да го нарича „ловец“, а не „хващач“ на крадци, макар Мат да не виждаше особена разлика.

— Не мога — извика Сандар зад него. — Ако се отместиш да ме пуснеш, няма да имаш място да размахаш това весло, което наричаш тояга.

— Добре де, измисли нещо, тайренецо. Този дрипльо ми лази по нервите.

Мъжът в дрехата със златни ширити изсумтя презрително.

— Ще бъдеш удостоен с честта да умреш от меча на Върховния лорд Дарлин, селянино, и то ако аз те удостоя с това. — Едва сега бе благоволил да проговори. — Но смятам и двама ви да обеся за петите и да гледам как ви смъкват кожата…

— Не мисля, че ще ми хареса — отвърна Мат.

Лицето на Върховния лорд почервеня от възмущение, че са го прекъснали, но Мат не му остави време за гневна забележка, а скочи напред. Озъбен, Дарлин едва успя да избегне удара. На косъм. Мат разбираше, че не може да издържи дълго така и че всичко отново ще се върне на удари и контраудари. Ако имаше късмет. Но този път нямаше намерение да разчита повече на късмета си. Веднага щом Върховния лорд се възползва от моментната пауза, за да заеме защитна поза, Мат смени атаката с въртеливо движение по средата. Краят на тоягата, който Дарлин очакваше да се стовари върху главата му, се сниши и изби краката му от пода, а другият край вече наистина се стовари върху главата му и той падна. Чу се рязък пукот и очите му се извъртяха така, че се видя бялото им.

Задъхан, Мат се отпусна на тоягата си над изпадналия в несвяст Върховен лорд. „Огън да ме изгори, ако ми се наложи да се бия с още един-двама като този, направо ще рухна от умора! В сказанията изобщо не се казва, че да станеш герой изисква толкова труд! Нинив винаги намираше начин да ме накара да се трудя.“

Сандар се приближи до него и изгледа смръщено рухналия Върховен лорд.

— Че той не изглежда толкова върховен, паднал така — възкликна тайренецът. — Даже не изглежда да е по-върховен от мен.

Мат се сепна, защото напред по коридора притича някакъв мъж и се скри в пресечния проход. „Да ме изгори дано, ако не знаех, че е пълна лудост, щях да се закълна, че това е Ранд!“

— Сандар, намери тази… — започна той и метна тоягата си на рамо — и изведнъж млъкна, защото дългата тояга се стовари върху нещо. Чу се дрънчене.

Завъртя се рязко и се озова срещу друг полуоблечен Върховен лорд — но този път коленичил и стиснал главата си с две ръце. Мечът му бе на пода. Мат бързо го мушна в корема с края на тоягата, за да го накара да си свали ръцете, а после отново го цапардоса по главата и той се свлече в безсъзнание върху меча си.

— Късмет, Сандар — промърмори той. — Проклетият късмет не можеш го надви. А сега, защо най-после не намериш тази проклета тайна пътечка, по която скапаните ви Върховни лордове слизат в килиите? — Сандар беше настоял, че имало някакво стълбище и че по него можели да избегнат търчането през почти целия Камък.

— Ти се радвай, че наистина имаш такъв късмет — каза смутено Сандар, — иначе този щеше да убие и двама ни преди да сме го видели. Сигурен съм, че вратата трябва да е тук някъде. Идваш ли? Или смяташ да почакаш до се появи още някой Върховен лорд?

— Води — Мат обърна гръб на изпадналия в безсъзнание Върховен лорд. — Не съм никакъв проклет герой.

Затича се да догони хващача на крадци, който заничаше към вратите, край които минаваха, и не преставаше да мърмори, че бил сигурен, че пустата врата била някъде тук.

Ранд бавно се провираше между огромните лъскави колони от червен мрамор, които помнеше от сънищата си. Тишина изпълваше сенките. И все пак нещо го зовеше. И нещо проблясваше пред него — мигновена светлина, мятаща сянка, сякаш бе някакъв маяк. Той стигна до огромния купол и видя онова, което търсеше, Каландор, висящ с дръжката надолу посред въздуха, очакващ десницата на Преродения Дракон и ничия друга. Завърташе се и отразяваше малкото околна светлина, а от време на време грейваше, сякаш озарен от своя собствена. Зовеше го. Чакаше го.

„Ако аз съм Прероденият Дракон. Ако не съм просто някой побъркан обикновен смъртен, прокълнат с дарбата да прелива, парцалена кукла, танцуваща под пръстите на Моарейн и Бялата кула.“

— Вземи го, Луз Терин. Вземи го, Родоубиецо.

Той се обърна. Високият мъж с късо подстригана бяла коса, който излезе от сенките сред колоните, му беше познат. Ранд нямаше представа кой е този странен мъж в червен копринен сюртук с черни ширити по бухналите ръкави и черни панталони, затъкнати в изкусно извезаните със сребро чизми. Не го познаваше, но го беше виждал в сънищата си.