Робърт Джордан - Прероденият дракон

И той пресрещна Отстъпника с меча, който познаваше — с острието от жив огън, изковано със сайдин. И го отблъсна. Падащ лист срещна Мократа коприна. Котешкият танц по стената се сблъска с Глигана, тичащ по склона. Реката, подмиваща брега едва не отсече главата му и се наложи да се хвърли тромаво настрани, докато черното острие изсвистя бръснещо над косата му. Претърколи се, изправи се отново на нозе и срещна Скалата, падаща от върха. Упорито, преднамерено, Бе-лаал го тласкаше назад в спирала, затягаща се бавно около Каландор.

Сред колоните отекнаха викове, писъци, дрънчене на стомана, но Ранд едва ги чуваше. Двамата с Бе-лаал вече не бяха сами сред Сърцето на камъка. Мъже в ризници и с кръгли шлемове се сражаваха с мечове срещу сенчести забулени силуети, притичващи сред колоните с къси копня. Някои от войниците оформиха жива стена; стрели, прелетели в здрачевината, ги поразиха в гърлата и в лицата и те започнаха да падат. Ранд едва забелязваше вихрещата се наоколо битка, дори когато само на крачки от него започнаха да падат воини. Собствената му битка бе твърде отчаяна и поглъщаше всичкото му внимание. По хълбока му пробяга жарава. Старата рана се беше отворила.

Изведнъж той се спъна в един мъртвец, залитна и падна по гръб на каменния под върху калъфа с флейтата.

Бе-лаал надигна меча си от черен пламък и изрева:

— Вземи го! Вземи Каландор и се защити! Вземи го или ей сега ще те убия! Ако не го вземеш, ще те посека!

— Не!

Дори Бе-лаал се сепна от заповедническия женски глас и се обърна. Моарейн тичаше към тях през вихрещата се битка, приковала очи в него, без да обръща внимание на смъртните писъци около себе си.

— Мислех, че си се махнала от пътя ми, жено. Нищо. Една малка досада. Конска муха. Хапливче. Ще те навра в клетката при другите и ще те науча да служиш на Сянката с жалките си силици. — Отстъпникът се изсмя и вдигна лявата си ръка.

Моарейн нито се спря, нито се забави, а на свой ред вдигна двете си ръце. На лицето на Отстъпника се изписа изумление и той изкрещя:

— Не!

Пръчка от бял пламък, по-нажежена и от слънцето, се изстреля от ръцете на Айез Седай, ослепителна пръчка, заличила всички сенки. Бе-лаал се превърна в разпадащ се силует от нажежени частици, точици от светлина, изтанцували краткия си танц за едно тупване на сърцето, искри, светнали и изтлели преди викът му да заглъхне.

Тишина захлупи залата, щом пръчката светлина угасна — безмълвие, нарушавано само от стоновете на ранените. Битката беше замряла, забулените мъже и мъжете в ризници стояха на място като поразени.

— Той беше прав в едно — промълви Моарейн така хладно и спокойно, сякаш стоеше сред тучна ливада. — Трябва да вземеш Каландор. Той искаше да те съсече заради него, но Каландор ти е рождено право. Много по-добре щеше да е да си научил повече преди десницата ти да стисне тази дръжка, но вече си стигнал дотук и повече време за учене няма. Вземи го, Ранд.

Черни мълнии заплющяха около нея като камшици и тя изпищя. Мълниите я вдигнаха, запокитиха я да се плъзне по гладкия под и я блъснаха в една от колоните.

Ранд зяпна натам, откъдето се бяха изсипали мълниите. Горе, почти до върха на колоните, се беше сплъстила по-тъмна сянка, чернилка, пред която всички други сенки изглеждаха като светлик посред бял ден, и от нея към него се взряха две очи от пламък.

Сянката се спусна бавно и се въплъти в тялото на Баал-замон, облечен в мъртвешки черно, като черното на мърдраал. Но и това не бе толкова тъмно, колкото сянката, прилепена в него. Той увисна във въздуха на два разтега над пода и се взря със свирепа ярост в очите на Ранд.

— На два пъти в този ти живот ти предложих възможността да ми служиш жив. — Пламъци заскачаха от устата му, докато говореше, и всяка дума ревеше като отворена пещ. — На два пъти ми отказа и ме нарани. Сега ще служиш на Властелина на гроба в смъртта си. Умри, Луз Терин Родоубиецо! Умри, Ранд ал-Тор! Време ти е да умреш! Душата ти ще изтръгна!

Баал-замон протегна ръка към него, а Ранд се изправи и отчаяно се хвърли към Каландор, все още проблясващ и сияещ във въздуха. Не знаеше дали ще го достигне, нито дали ще може да го докосне, но беше сигурен, че друг избор вече няма.

Ударът на Баал-замон го порази в скока му, бръкна вътре в него, заразкъсва и замачка, отпра нещо, помъчи се да откъсне част от него. Ранд изкрещя. Стори му се, че го обръщат отвътре навън. Болката в хълбока му, раната, която бе получил във Фалме, беше почти благословена — нещо, за което да се хване, някакво напомняне за живот. Шепата му се затвори конвулсивно. На дръжката на Каландор.