Робърт Джордан - Прероденият дракон

Бързо остави тенекиената кутия в краката си, закрепи тоягата през стената към Камъка и свали вързопа от гърба си. Припряно го напъха в прореза, мъчейки се да го изтика по-навътре — искаше вътре да се вдигне колкото се може по-голяма шумотевица. Един от краищата на намасления плат се загърна и отвътре се показаха навързани един за друг фитили. След малко размисъл в стаята си той бе срязал по-дългите фитили, подравнявайки ги с късите, а парчетата бе навързал едно за друго. Струваше му се, че би трябвало да гръмнат наведнъж и че един такъв трясък и блясък ще е достатъчен, за да шашне в цитаделата всеки, който не е напълно глух.

Капакът на тенекиената кутия така се бе нагорещил, че му се наложи на два пъти да духне пръстите си, преди да го отвори — съжали, че не знае онзи номер на Алудра, дето щракваш клечицата и фенерът се запалва — и откри черния въглен, поставен върху пясък. Телената дръжка се измъкна, за да се превърне в щипци, и с малко духане въгленът наново се зачерви. Той го опря в навързаните фитили, изчака те да засъскат и да пламнат, вдигна тоягата и се затича по стената.

„Пълна лудост — помисли си Мат. — Хич не ме интересува колко ще гръмне. Можех да си скърша тъпия врат, докато го пра…!“

Ревът зад него бе по-оглушителен от всичко, което беше чувал; чудовищен пестник го шибна в гърба, изкарвайки всичкия му въздух още преди да е паднал по корем на върха на стената. За миг остана легнал, мъчейки се да задвижи отново дробовете си, мъчейки се да не помисля как наистина този път бе имал късмет, че не падна от стената. Ушите му закънтяха като всички камбани на Тар Валон.

Изправи се внимателно и се озърна назад към Камъка. През амбразурата бе провиснал облак дим. Зад пушека самата амбразура изглеждаше по-различно. По-широка някак. Не можа да проумее как, нито защо, но беше по-широка.

Помисли само за миг. В единия край на стената Сандар можеше да го чака, можеше да се кани да го вкара в Камъка уж като пленник — или можеше да води войници. В другия край на стената можеше да има някакъв начин да се влезе вътре, без Сандар да има възможност да го предаде. Затича се обратно в посоката, от която бе дошъл, без повече да го тревожи нито тъмнината, нито височината от двете страни.

Амбразурата наистина се оказа по-широка. Камъните сякаш просто бяха издухани и се бе отворила груба дупка, сякаш някой беше блъскал с ковашки чук часове наред. Дупка, достатъчно широка, за да се прозре човек през нея. „Как, в името на Светлината?“ Време за чудене нямаше.

Промъкна се през назъбения отвор, кашляйки от лютивия пушек, скочи на плочника и успя да пробяга поне дузина крачки преди да се появят Бранителите на Камъка — поне десетина души. Всички викаха объркано. Повечето бяха само по ризи и никой не беше с шлем и броня. Някои носеха фенери, други размахваха оголени мечове.

„Глупак! — извика собственият му глас. — Нали затова гръмна тия проклети неща! Заслепен от Светлината глупак!“

Време да се върне на стената нямаше. Развъртя тоягата и се хвърли срещу войниците преди на тях да им остане време за нещо повече, освен да го видят, навря се между тях и започна да удря глави, мечове, колене, какаото му попадне, разбирайки, че са твърде много, за да се справи с тях сам, разбирайки, че глупавото му мятане на зара бе струвало на Егвийн и другите проиграния шанс, който бе имал.

И изведнъж до него изникна Сандар и тънката му тояга засвистя по-бърза и от неговата. Стражите изпопадаха.

Сандар ги зяпна и поклати глава.

— Бранители на Камъка. Нападнах Бранители! Главата ще ми отрежат за това! Какво направи бе, комарджийо? Тези блясъци и тътен, дето разбиха камъка. Мълнии ли повика? — Гласът му се сниши до шепот. — Да не съм се заплел с мъж, който прелива?

— Фойерверки — отвърна късо Мат. Ушите му още пищяха, но все пак чу трополенето на други ботуши, тичащи по плочника. — Килиите, човече! Покажи ми пътя към килиите преди да са довтасали и други!

Сандар се сепна.

— Насам! — И се затича към един страничен коридор, надалече от приближаващите се ботуши. — Да побързаме! Ще ни убият, ако ни намерят! — Някъде отгоре тревожно заехтяха гонгове и друг тътен отекна сред Камъка.

„Ида“ — помисли си Мат, докато тичаше след ловеца на крадци. — „Ще ви измъкна или ще умра! Обещавам!“

Екът на тревожните гонгове разтърси Камъка, но Ранд не му обърна повече внимание, отколкото на изпреварилия го трясък, нещо като приглушен гръмотевичен тътен, който дойде някъде отдолу. Хълбокът го болеше; старата рана пареше, изпъната до скъсване от катеренето по стръмната страна на твърдината. И на болката не обърна никакво внимание. Кривата усмивка не слизаше от лицето му, усмивка на предвкусване за ужас, която не можеше да свали, дори и да искаше.