Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Селанде обаче не отстъпи пред гнева му. Очите й се присвиха в две тънки цепки, а ръката й зашари по дръжката на меча. И не беше единствената.

— Готови сме да умрем за лейди Файле! — кресна му тя. — Не сме направили нищо, което да я застраши! Заклели й сме се с водната клетва! — Тоест на Файле, но не и на него, подсказваше тонът й.

Трябваше да се извини. Знаеше, че е длъжен. Но вместо извинение й каза:

— Можете да яздите конете си само ако ми обещаете, че ще изпълнявате каквото аз кажа и няма да правите нищо прибързано. — „Прибързано“ не беше най-подходящата дума за тази пасмина. Бяха готови да се втурнат презглава, стига да разберат къде е Файле. Бяха напълно способни да причинят смъртта на Файле. — Когато я намерим, аз ще реша как да я спасим. И ако водната ви клетва казва друго, вържете си я на възел, че иначе аз ще ви овържа на възли.

Челюстта й се стегна и дребната тайренка се навъси още по-страшно, но накрая извика:

— Съгласна съм! — Все едно, че изтръгнаха думите от устата й. Един от тайренците, дългонос образ, казваше се Карлон, изръмжа недоволно, но Селанде му вдигна пръст и той си затвори устата. С тази тясна брадичка сигурно съжаляваше, че си е обръснал брадата. Дребната жена държеше всички останали здраво в ръката си, което не я правеше по-малка глупачка. Водна клетва, как ли не! Не извърна очите си от Перин. — Ще ви се подчиняваме, но само докато лейди Файле се върне. След това отново ставаме нейни. И тя ще съди за нашия тох. — Последното май се отнасяше повече за другите, отколкото за него.

— Добре — отвърна й той. Постара се да смекчи тона, но гласът му си остана рязък. — Знам, че всички до един сте й верни. И го ценя.

Това май беше единственото, което ценеше у тях. Като извинение не беше кой знае какво и те го приеха точно така. В отговор Селанде само изръмжа, другите го изгледаха с яд и си тръгнаха. Много важно. Стига да си удържаха на думата. Цялата им сган и един ден не беше свършила нещо полезно.

Лагерът започна да се опразва. Колите една по една потеглиха на юг. Конете оставяха дълбоки следи, но плазовете опъваха тънки черти, които снегът веднага затрупваше. Последните мъже от билото се качваха по седлата и се присъединяваха към останалите, които вече яздеха до колите. Малко по-настрана взе да преминава и групата на Мъдрите. Дори техните гай-шайн бяха яхнали поверените им товарни животни. Мъдрите изглеждаха много неловко на конските гърбове в сравнение с изяществото на Сеонид и Масури, макар и не толкова зле, колкото гай-шайн. Мъжете и жените в бяло се бяха принудили да свикват с ездата след третия ден в снега, но се присвиваха над седлата и се държаха за конските вратове, сякаш се бояха, че ще паднат. Отначало, за да яхнат, се наложи Мъдрите лично да го заповядат, а някои още продължаваха да се смъкват и да вървят пеша, когато не ги гледат.

Перин яхна Стъпко. Сам не беше сигурен дали няма да падне. Но трябваше да започне тази езда, колкото и да не му се искаше. Готов беше да убие някого за комат хляб. Или сирене. Или някое печено зайче.

— Идат айилци! — извика някой от челото на колоната и всички спряха. Развикаха се и други, предавайки си вестта по колоната, сякаш вече не бяха чули всички, и мъжете засваляха лъковете от гърбовете си. Коларите се заизправяха на каприте и занадничаха напред, или взеха да скачат в снега и да се крият зад колите. Перин изръмжа и срита Стъпко.

В челото на колоната Данил все още седеше на седлото си с двамата, дето държаха проклетите пряпорци, но поне тридесетина души бяха наскачали по земята и бяха опънали лъковете. Мъжете, които държаха конете на слезлите, се суетяха, сочеха напред и заничаха да видят по-добре. Грейди и Неалд също бяха тук и се взираха напред с напрегнати лица, но си седяха спокойно на конете. Ашаманите миришеха на… готови.

Перин успя много по-ясно от всички да различи онова, което се приближаваше през дърветата и снега. Към тях през преспите подтичваха десетима айилци, като един от тях водеше бял кон. Малко зад тях яздеха трима мъже, с наметала и закачулени. В движението на айилците имаше нещо непривично. А на седлото на белия кон се виждаше някакъв вързоп. Сърцето на Перин се сви като стиснато с юмрук, докато очите му не се увериха, че вързопът не е достатъчно голям за човешко тяло.

— Приберете лъковете — Нареди той. — Това е конят на Алиандре. Трябва да са от нашите. Не виждате ли, че всички са Деви? Ако имаше мъже с тях, щяха да са по-високи.

— Аз едва ги различавам, че са айилци — промърмори Данил и го изгледа накриво. Всички бяха свикнали с мисълта, че зрението му е много остро, дори се гордееха с това — поне доскоро, — но той се стараеше да не разберат колко е по-добро от обикновеното. Ала точно сега му беше все едно.