Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— С тези наранени крака няма да могат да вървят — промълви тя замислено. — Не виждам необходимост да се возят с децата. Изцери ги, Галина.

Файле се сепна и за малко да изтърве паницата. Тикна я в ръката на гай-шайн, преструвайки се, че просто му я подава. Бездруго беше празна. Мъжът с нашареното с белези лице започна да я пълни кротко с чай от меха. Да ги изцери? Едва ли имаше предвид…

— Добре — каза сухо Терава и подбутна жената гай-шайн толкова силно, че тя залитна. — Хайде, побързай, Лина. Знам, че не искаш да ме разочароваш.

Галина тръгна към пленничките. На места затъваше до коленете, полите й се влачеха по снега, но крачеше, решена на всяка цена да стигне до целта си. Страх и отвращение се редуваха на кръгловатото й лице, и се смесваха с… нетърпение? Възможно ли беше? Отвратителна смес.

Севанна най-после се справи с коня и го обърна така, че да е с лице срещу Мъдрите. Пълните й устни бяха присвити. Леденият лъх на вятъра развяваше наметалото й, но тя сякаш не го усещаше, нито снега, сипещ се по главата й.

— Току-що получих вест, Терава. — Гласът й бе съвсем спокоен, макар че очите й мятаха мълнии. — Довечера ще стануваме с Джонайн.

— Пета септа — мрачно отвърна Терава. За нея също вятърът и снегът сякаш не съществуваха. — Пет, а останалите седемдесет и осем вятърът ги пръсна. Няма да е никак зле да си спомниш клетвата, че ще обединиш отново Шайдо, Севанна. Няма да чакаме вечно.

Вече не бяха мълнии. Сега очите на Севанна се превърнаха в изригващи зелено вулкани.

— Винаги правя това, което кажа, Терава. Няма да е зле да го запомните. И да не забравяте, че само ме съветвате. Аз говоря от името на вожда на клана.

След което извърна коня и го заудря с пети в ребрата, мъчейки се да го подкара в галоп назад към стичащата се неспирно река от хора и фургони, въпреки че никой кон не можеше да затича в толкова дълбок сняг. С безизразни като маски лица, Терава и Сомерин изгледаха как конят и ездачката потънаха в сипещия се сняг.

Много важна размяна на реплики, поне за Файле. От пръв поглед бе забелязала напрежението, изпънато като струна на арфа, и взаимната им ненавист. Слабост, от която можеше да се възползва, стига да успееше да съобрази как. И както се оказа, на всичко отгоре тук не бяха всички Шайдо. Въпреки че изглеждаха повече от достатъчно, доколкото можеше да съди по несекващия им приток. Точно в този момент обаче Галина посегна към нея и всичко се изпари от ума й.

Галина си придаде някакво жалко подобие на сдържаност и стисна безмълвно главата на Файле между двете си длани. Файле май изохка. Светът се пръсна и изчезна. Часове изтекоха, или може би най-кратки мигове се проточиха. Облечената в бяло жена се дръпна назад, а Файле рухна по очи върху кафявото одеяло и остана да лежи така, задъхана и давеща се в грубата вълна. Стъпалата вече не я боляха, но Церенето винаги водеше след себе си глада, а от вчерашната закуска не беше хапвала нищо. Готова беше да изгълта няколко чинии, пълни с каквото и да е, стига поне малко да прилича на храна. Вече не изпитваше умора, но мускулите й от желе се бяха превърнали във вода. Надигна се на ръце — те много искаха да се огънат под тежестта й, — олюля се и отново се загърна немощно с одеялото. Чувстваше се зашеметена колкото от Церенето, толкова от това, което видя на ръката на Галина, преди да си я дръпне. С благодарност остави мъжа с белезите да поднесе пак горещата паница към устата й. Не беше сигурна, че пръстите й могат да я удържат.

Галина не си губеше времето. Зашеметена, Алиандре се мъчеше да надигне глава, изхлузи се от загърналото я одеяло и падна на земята. Отоците от боя по тялото й ги нямаше, разбира се. Мейгдин все още лежеше просната между двете одеяла, немощните й крайници стърчаха, гърчеха се и се мятаха във всички посоки, докато се мъчеше да се съвземе. Чиад, с ръцете на Галина, притиснали главата й, се изви рязко в дъга, изправи се, ръцете й се замятаха и тя издиша шумно. Жълтият оток на лицето й изчезна пред очите на Файле. Девата рухна като покосена, щом Галина се придвижи към Баин, но секунда след това се размърда и започна да се изправя.

А Файле се зае с чая и замисли трескаво. Златото на пръста на Галина беше пръстен с Великата змия. Можеше да мине за малко по-необичаен подарък от страна на този, който й беше дал всички останали накити, ако не беше Церенето. Галина беше Айез Седай. Трябваше да е. Но какво търсеше тук една Айез Седай, в бялата роба на гай-шайн? Да не говорим, че бе готова да ближе ръката на Севанна и да целува краката на Терава! Айез Седай, как пък не!