Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Файле вдигна глава и зяпна, моментално забравила горещия чай, когато се чу суров женски глас:

— Я да видим какво имаме тук?

През снежната вихрушка към тях идеха две айилки с една гай-шайн помежду им. Затъваха до коленете в бялата пелена по земята, но газеха с широки и сигурни крачки. По-високата поне. Гай-шайн залиташе и се препъваше, мъчейки се да не изостане, а другата айилка за всеки случай бе опряла ръка на рамото й и я подбутваше. Представляваха интересна гледка. Жената в бялото държеше главата си покорно сведена, ръцете й бяха сгънати в широките ръкави, както се полага на гай-шайн, но робата й, представете си, беше лъскава като тежка коприна. На гай-шайн бе забранено да носят накити, но на тази кръстчето й беше стегнато с изящно златно коланче, обсипано с рубинени капчици, а под качулката се виждаше също толкова скъп накит, покриващ цялата й шия. Малко жени, освен кралски особи, можеха да си позволят подобен лукс. Колкото и странно да изглеждаше тази гай-шайн, Файле се загледа в другите две. Нещо й подсказа, че са Мъдри. Ако не друго, двете излъчваха твърде много власт. Бяха жени, свикнали да се разпореждат и да им се подчиняват. Но освен това самото им присъствие привличаше погледа. Жената, която буташе пред себе си гай-шайн, строга и синеока орлица с тъмносив шал, заметнат на главата й, беше висока цял разтег, като повечето айилци, а другата беше с цяла педя по-висока от Перин! Не изглеждаше едра обаче. Само в едно отношение. Пясъчножълтата й коса се спускаше чак до кръста, пристегната назад с широка тъмна забрадка така, че да открива лицето й, а кафявият шал, покриващ раменете й, беше разтворен отпред така, че да изпъкнат на показ невероятно едрите й гърди, които още малко и щяха да се изсипят от деколтето на бялата й блуза. Как не замръзваше, изложила толкова плът на този студ? А всички тези тежки гердани от слонова кост и злато трябваше да я стягат като ледени пранги!

Когато се спряха пред коленичилите пленнички, жената с орловото лице се навъси неодобрително към пленилите ги Шайдо и махна небрежно със свободната си ръка. Странно защо не изпускаше с другата рамото на гай-шайн. Трите Деви моментално се обърнаха и забързаха към точещото се встрани множество. Един от мъжете също ги последва, но Ролан и останалите се спогледаха мрачно, преди да си тръгнат и те. Това сигурно значеше нещо. Или не значеше нищо. Файле изведнъж осъзна как се чувства човек, паднал във въртоп. Как отчаяно се мъчи да се хване за всяка сламка.

— Имаме нещо много повече от гай-шайн за Севанна — подхвърли с лека насмешка невероятно високата жена. Суровото й лице можеше да мине за красиво, но в сравнение с това на другата Мъдра изглеждаше направо меко. — Севанна няма да се примири, докато целият свят не стане гай-шайн, Терава. Не че аз бих възразила — добави тя със смях.

Орлооката Мъдра не се засмя. Лицето й бе като камък. Гласът — като скала.

— Севанна вече притежава твърде много гай-шайн, Сомерин. Вече имаме твърде много гай-шайн. Те само ни принуждават да пълзим, когато трябва да тичаме. — Железният й поглед обходи бързо коленичилата редица.

Файле трепна, когато очите й се спряха на нея, и побърза да сведе глава към паницата. Не беше виждала Терава досега, но от този едничък поглед веднага разбра що за порода жена е: от онези, които горят от желание да съкрушат всякоя дързост и са готови да видят предизвикателство и в най-невинните очи. Достатъчно опасна, ако беше някоя глупава благородничка в кралски двор, или ако я срещнеш случайно на пътя, но спасението щеше да се окаже далеч по-трудно, ако тази орлица проявеше личен интерес. Въпреки всичко продължи да наблюдава непознатата с крайчеца на окото си. Все едно че гледаше намотана на кълбо усойница, с лъскави под слънцето люспи, само на стъпка от лицето си.

„Покорство — помисли Файле. — Коленичила съм си тук най-кротичко и за нищо не мисля, освен да си изпия чая. Я не ме гледай повече, студеноока вещице.“ Дано и останалите забележеха това, което виждаше тя.

Алиандре не го забеляза. Понечи да се изправи на отеклите си крака, но залитна, рухна на колене и затрепери. Въпреки това вдигна глава, загърната в одеялото на червени ивици, като в копринен шал над пищни одежди. Оголените й крака и разрошената от вятъра коса донякъде развалиха впечатлението, но въпреки всичко заприлича на статуя на високомерието, на пиедестал при това.

— Аз съм Алиандре Марита Кигарин, кралицата на Геалдан — обяви високо, досущ като кралица, обръщаща се към невъзпитани скитници. — Ще проявите благоразумие, ако се държите добре с мен и спътничките ми и накажете тези, които се отнесоха с нас толкова грубо. Може да получите за нас голям откуп, по-голям, отколкото можете да си представите, а също опрощение за престъпленията си. Докато това се уреди, настоявам да осигурите удобства за дамата, на която дължа васална вярност, за мен и за нейната лична слугиня. Приличен подслон ще е достатъчен за останалите, стига да не бъдат докосвани. Няма да платя никакъв откуп, ако се отнесете зле и с най-низшата слугиня на моята повелителна.