Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Файле не изпита съчувствие. Според нея тези глупачки си го бяха напълно заслужили. Дори да се оставеха настрана премръзванията и изранените стъпала, колкото по-дълго останеха без дрехи, толкова по-голяма беше вероятността някоя от тях да не оцелее, за да се спаси. Шайдо явно ги водеха към някакъв подслон, а Алиандре и Мейгдин само ги бавеха. Дори четвърт час да беше, всяка минута голи на студа можеше да е от значение на границата между живота и смъртта. Отгоре на всичко айилците сигурно щяха да престанат да ги пазят толкова зорко, след като намереха подслон и напалеха огън. А като ги поносеха, щяха да си починат. Щяха да имат шанс. Стига да се появи.

Шайдо отново поеха на път с гълтащото разстоянието ритмично подтичване, понесли пленничките си. Дори тръгнаха още по-бързо през гората. Твърдият кожен калъф на лъка удряше Файле по хълбока, тя се люшкаше на рамото на Ролан и по едно време й се зави свят. Всяка негова дълга крачка я жегваше в кръста. Опита се да се намести, за да не я друса толкова силно.

— Стой мирно да не паднеш — измърмори Ролан и я плесна по бедрото, все едно че потупа кон, за да го укроти.

Файле отново надигна глава и навъсено погледна назад към Алиандре. От кралицата на Геалдан се виждаха само червените подутини по задника и чак до свивката на коленете. Като си помисли човек, те не бяха кой знае каква цена за това, че бе отхапала цяла мръвка от простака, който я носеше като торба с ечемик. Но от ръката му. Гърлото му да беше отхапала щеше да е по-добре.

Дръзка мисъл, но съвсем безполезна. Глупава. Въпреки че я носеха, знаеше, че трябва да продължи да се бори със студа. В известен смисъл това, че я носеха, беше по-лошо. Докато вървеше, поне се налагаше да се бори да остане права и на крака, за да не заспи, но щом вечерта започна да се спуска и взе да се стъмва, полюшването върху рамото на Ролан започна да я приспива. Не. Студът затъпяваше ума й. Правеше кръвта й по-мудна. Трябваше да се пребори с него, иначе щеше да умре.

Задвижи ритмично дланите и вързаните си мишци, застяга и заотпуска мускулите си, за да ги накара да раздвижат кръвта. Замисли се за Перин — практична мисъл — как точно трябваше да постъпи той с Масема и как да го убеди, ако се поколебае. Продължи по-нататък със спора, който им предстоеше, щом разбере, че използва своите Ча Файле за шпиони, заподрежда в ума си как точно да посрещне гнева му и да го пренасочи. Цяло изкуство беше да умееш да използваш гнева на мъжа си и да го насочиш натам, където ти искаш, а тя го беше научила от много опитна майсторка — от майка си. Великолепен спор щеше да се получи. И примиряването след това щеше да е великолепно.

Мисълта как се помирява с него я накара да забрави за мускулите си, затова се постара да се съсредоточи върху спора. Върху обмислянето му. Студът обаче затъпяваше мислите й. Нишката им започна да се губи, затова тя тръсна глава и подхвана отначало. Ръмженето на Ролан да стои мирно помогна. Глас, върху който да се съсредоточи, за да не заспи. Дори придружаващите го пляскания по обърнатия й нагоре задник помогнаха, колкото и да не искаше да го признае. Всяко пляскане я жегваше и я разбуждаше от унеса. След малко започна да се върти по-начесто, после се завъртя толкова силно, че за малко да падне, което й донесе по-груби пляскания. Всичко, само да остане будна. Не можеше да определи колко време мина, но гърчовете и въртенето й започнаха да стават все по-слаби, докато Ролан не престана да й ръмжи и да я пляска. Светлина! Искаше да бъхти по нея като по барабан!

„Но защо, в името на Светлината трябва да искам такова нещо?“ — помисли си тъпо тя и с едно сумрачно ъгълче на ума си осъзна, че битката е изгубена. Нощта й се стори по-тъмна, отколкото трябваше да е. Не можеше дори да отличи сиянието на луната върху снега. Но усещаше, че се плъзга. Че се плъзга все по-бързо към още по-непрогледна тъмнина. Заскимтя тихо и потъна в унес.

Споходиха я сънища. Седеше в скута на Перин и той толкова силно я притискаше до себе си, че не можеше да помръдне, пред един силен огън, който пращеше в голямата мраморна камина. Къдравата му брада драскаше бузите й и той я хапеше по ушите почти до болка. Изведнъж в стаята нахлу страшен вятър и загаси огъня като пламъче на свещ. А Перин се превърна в струйка дим, която вихрушката помете. Останала сама в злия мрак, тя се съпротиви на вятъра, но той започна да я преобръща, докато тя се зашемети толкова, че не можеше да различи горе от долу. Беше сама и се търкаляше безкрайно в ледения мрак, и знаеше, че никога вече няма да може да намери Перин.