Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Чак тогава Перин се сети още нещо, намери Данил и му нареди да сменя хората на хълма през час и да се погрижи всички да се нахранят с топла храна.

— Най-напред се погрижи за хората и конете — рече му един тъничък, но назидателен глас. — Но след това се погрижи и за себе си. В котлето има гореща супа и малко хляб, заделила съм ти и парче пушен бут. Понапълни го тоя корем, че да не приличаш на крачеща гибел.

— Благодаря, Лини — вяло отвърна Перин. Крачеща гибел? Светлина, чувстваше се като мъртвец, но не и като убиец. — Ще хапна след малко.

Главната слугиня на Файле беше крехка женица с изсъхнала като стар пергамент кожа и с бяла коса, прибрана като кифла над главата, но ходеше с изправен гръб, а черните й очи гледаха ясно и проницателно. Ала сега челото й се беше набръчкало от тревога и кокалестите й ръце стискаха здраво краищата на наметалото. Сигурно се тревожеше за Файле, но…

— Мейгдин е била с нея — промълви той и нямаше нужда от кимването й, за да се увери. Мейгдин, изглежда, винаги беше с Файле. „Съкровище“, така я наричаше Файле. А Лини като че ли се държеше с нея като с родна дъщеря, макар че понякога на Мейгдин, изглежда, това не й харесваше толкова, колкото на Лини. — Ще ги върна. — обеща й той. — Всички ще ги върна. — Ще хапна и ще се погрижа да… да… — И се отдалечи с широки крачки, без да довърши.

Но нямаше за какво да се погрижи. За нищо не можеше да мисли, освен за Файле. Сам не знаеше накъде се е запътил, докато стъпките му не го изведоха извън кръга от коли.

На стотина крачки от коневръзите над снега се издигаше ниско възвишение от черен камък. Оттам можеше да гледа следите, оставени от Илиас и другите с него. Оттам щеше да ги види, когато се върнат.

Носът му подсказа, че не е сам, още преди да стигне билото. Подсказа му кой е там. Другият не слушаше, защото Перин се изкачи чак на върха, преди да се надигне, както се беше присвил до скалата. Ръцете в тежките ръкавици на Таланвор опипаха дръжката на дългия меч и той се обърна колебливо към Перин. Висок и едър мъж, преживял немалко удари в живота си, той обикновено беше уверен в себе си. Сигурно очакваше да го засипят с укори, че е стоял тук, когато са пленили Файле, въпреки че тя бе отхвърлила настояването на ратника да й бъде лична охрана, отказала беше всякаква охрана. Освен Баин и Чиад, които не влизаха в сметката. Или сигурно си помисли, че ще го отпратят при колите, за да остане Перин сам. Перин се постара лицето му да не прилича толкова на… как го каза Лини?… крачеща гибел? Таланвор беше влюбен в Мейгдин и ако подозренията на Файле се окажеха верни, скоро щеше да се ожени за нея. Имаше право да стои тук и да гледа.

Двамата останаха на каменното било. Спусна се вечерният здрач, но заснежената гора пред погледите им си остана неподвижна. Тъмнината дойде неподвижна и без Масема, но Перин дори и не помисли за Масема. Нащърбената луна усили белотата на снега, ярка почти като в пълнолуние. Докато не я скриха рехавите облаци и лунните сенки не се разбягаха по снега, все по-дебели и по-дебели. Заваля сух сняг. Сняг, който щеше да скрие всякакви следи и дири. Смълчани в студа, двамата мъже стояха и се взираха през сипещия се хрупкав сняг. Чакаха. И се надяваха.

Още от първия час след като ги плениха, докато се тътреше през снежните гори, Файле се притесни, че може да замръзне. Вятърът се усилваше и замираше. Усилваше се и замираше. Малко от рехавите дървета наоколо все още имаха листа, а и те висяха унило, изсъхнали и кафяви. Вихрушките се носеха волно през рядката гора и колкото и леки да бяха, навяваха леден студ. Перин почти не безпокоеше мислите й, освен покрай смътната надежда, че е разбрал някак за тайните деяния на Масема. И на Шайдо, разбира се. Дори онази фръцла Берелайн да се окажеше единствената, която може да му го съобщи. Дано Берелайн да бе успяла да се измъкне от засадата и да бе разказала всичко на Перин. И дано да бе паднала в някоя дупка и да си беше счупила врата. Но сега я безпокояха много по-сериозни неща, отколкото съпругът й.

За нея такова време се наричаше есенно, но в салдейската есен се случваше хора да премръзват до смърт, а от дрехите й бяха останали само тъмните вълнени чорапи. Единият стягаше лактите й здраво зад гърба, а другият беше завързан около шията й. С храбри думи трудно можеш да прикриеш голата кожа. Твърде студено й беше, за да се изпоти, но краката скоро я заболяха от усилието да не изостава от пленителите си. Колоната на Шайдо, забулени мъже и Деви, се забавяше, когато снегът стигнеше до коленете им, но веднага възстановяваше ритмичния си бяг, щом снежната покривка се смъкнеше до глезените, и като че ли изобщо не се уморяваха. Коне нямаше да изминат по-бързо такова разстояние. Файле потръпна и продължи да крачи, вдишвайки с усилие през зъби, стиснати, за да не затракат.