Робърт Джордан - Сърцето на зимата

На около петстотин крачки от скалистия хълм, на който Мъдрите бяха разпънали ниските си шатри, се бяха строили настръхнали в сивите си палта майенците — към деветстотин души. Конете тъпчеха нервно, студеният вятър развяваше червените плащове и дългите червени ленти на върховете на пиките. Почти до брега на замръзналия поток геалданците с не по-малко дългите си пики, но със зелени ленти, бяха образували бойно каре. Зелените връхни палта и металните доспехи на конниците изглеждаха убито в сравнение с яркочервените майенски шлемове и нагръдници, но командирите блестяха в посребрените си брони и пурпурни палта и плащове, със също така обшити с пурпур сбруи и чулове под седлата. Впечатляваща гледка, като излезли на парад мъже. Само че не беше парад. Крилатите гвардейци бяха с фронт към геалданците, геалданците — с фронт към хълма. А пък на билото на хълма се бяха подредили мъжете на Две реки, С дългите си лъкове в ръце. Слава на Светлината, никой все още не беше стрелял, но стрелите им бяха на тетивите. Лудост!

Перин смуши дорестия жребец и подкара почти в галоп през дълбокия сняг, следван от другите, докато не стигна челото на геалданския строй. Берелайн беше там, в обшитата си с кожа червена пелерина, както и Гален, едноокият капитан на Крилатата гвардия, и Анура, съветничката й Айез Седай. И тримата явно се караха с първия капитан на Алиандре — нисък, як и набит тип на име Джерард Арганда, който клатеше толкова силно глава, че твърдите бели пера на шлема му трепкаха. Първата на Майен изглеждаше толкова освирепяла, че бе готова желязо да захапе, зад айезседайското спокойствие на Анура си личеше едва прикрито раздразнение, докато Гален опипваше нервно шлема с червените пера, висящ на седлото му, и се чудеше дали да си го сложи. Щом видяха Перин, те прекъснаха спора и извърнаха конете си към него. Берелайн седеше изправена на седлото, но вятърът развяваше черната й коса, а бялата й кобила тръпнеше — пяната след лудата езда вече замръзваше по хълбоците й.

При толкова хора наоколо беше трудно да се доловят отделните им миризми, но Перин и без помощта на ноздрите си усети, че голямата беда виси на косъм. Докато успее да им извика сърдито какво в името на Светлината си въобразяват, че правят, Берелайн заговори с толкова лъскава официалност, че го накара да примигне.

— Лорд Перин, двете с вашата лейди съпруга бяхме излезли на лов с кралица Алиандре, когато ни нападнаха айилците. Аз успях да се отскубна. Никой друг от групата все още не се е върнал и е възможно айилците да са ги взели в плен. Изпратих отряд пиконосци да разузнаят. Бяхме на десетина мили на югоизток оттук, така че до вечерта трябва да се върнат с вести.

— Файле е пленена? — изломоти Перин. Още преди да навлязат в Амадиция от Геалдан чуха за айилци, които палят села и плячкосват, но все се оказваше някъде другаде, през едно-две села, ако не и по-далече. Никога не беше толкова близо, че да ги притеснят или да ги убедят, че е нещо повече от мълва. Не и след като трябваше да изпълни заповедите на проклетия Ранд ал-Тор! Виж какво му струваше сега!

— Защо още се маете тук? — извика високо той. — Защо всички не сте тръгнали да я търсите? — Чак сега усети, че се е развикал. Искаше му се да завие вълчи, да ги разкъса. — Светлината всички ви да изгори дано, какво чакате?

Безстрастният й отговор, все едно му докладваше колко зоб е останал за конете, го прободе като остър шип и само усили гнева му. Още повече, че беше права.

— Хванаха ни в засада двеста-триста души, лорд Перин, но знаете не по-зле от мен, че има поне още десет такива банди, които върлуват в околностите. Тръгнем ли да ги гоним със сила, може да влезем в битка, която да ни струва скъпо, срещу айилци, без да знаем дори дали точно те държат в плен съпругата ви. Или дори дали все още е жива. Първо трябва това да разберем, лорд Перин, иначе всичко друго е безполезно.

„Дали все още е жива“. Перин потръпна. Студът изведнъж стигна до костите му. Трябваше да е жива! Трябваше. О, Светлина, трябваше да й позволи да дойде с него в Абила. Лицето на Анура, обкръжено от тарабонските плитки, го гледаше съчувствено. Изведнъж той усети болка в дланите си, стиснали до изнемога юздите. Отпусна ги с усилие и размърда пръсти под дебелите ръкавици.

— Тя е права — каза тихо Илиас. — Овладей се. Забъркаш ли се е айилците, рискуваш да загинеш. И сигурно ще доведеш още много хора до лош край. Каква полза от смъртта, ако жена ти пак си остане в плен? — Опита се да го каже небрежно, но Перин подуши колко е напрегнат. — Все едно, ще я намерим, момко. Жена като нея може и да им е избягала. И да се опитва да се добере дотук пеша. С рокля ще й трябва време. Съгледвачите на Първата ще й намерят дирите. — Поглади дългата си рошава брада и се изкикоти, не особено доволен от хрумването си. — Ако не намеря нещо повече от майенци, кора ще ям. Но ще ти я върна.