Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Жалко за Амадиция. Най-малкото за пленените хора. — Според Балвер сеанчанците се разправяха много сурово с всички, опълчили им се с оръжие. Значи Амадиция бе останала без армия и без благородници, които да съберат и да предвождат нова. Нищо не можеше да спре сеанчанците да настъпват толкова бързо, колкото пожелаят, макар че настъпваха достатъчно бързо и когато срещаха съпротива. Трябваше да тръгнат веднага щом Масема пристигне в лагера и да продължат толкова бързо, колкото позволят силите на хората и конете.

Каза го и Балвер кимна с одобрителна усмивка. Много се радваше, когато Перин разбира стойността на донесенията му.

— Още нещо, милорд — продължи той. — Белите плащове също са се включили в битката, но накрая Валда явно ги е изтеглил от бойното поле. Късмета на Тъмния има този човек. Изглежда, никой не знае къде са отишли. По-точно, мълвата сочи най-различни посоки. Мен ако питате, бих заложил, че е на изток. Надалече от сеанчанците. — И към Абила, естествено.

Значи не беше съвсем изгубил баса. Макар че Балвер не започна с това. Наравно, да речем. Далече пред тях един ястреб се издигна високо в безоблачното небе и литна на север. Щеше да стигне лагера много преди него. Перин си спомни, че имаше времена, когато грижите му бяха толкова малко, колкото на този ястреб. Поне в сравнение със сега. Беше много отдавна.

— Подозирам, че Белите плащове са по-загрижени да избегнат сеанчанците, отколкото да притесняват нас, Балвер. Все едно, не мога да се движа по-бързо заради тях, отколкото заради сеанчанците. Те ли бяха втората ти новина?

— Не, милорд. Само интересна подробност. — Балвер, изглежда, мразеше Чедата на Светлината и особено Валда — въпрос на грубо отношение към него преди време, навярно — но като всичко останало у този човек и омразата му бе някак суха и хладна. Безстрастна. — Втората новина е, че сеанчанците са имали и друга битка, този път в южна Алтара. Срещу Айез Седай, изглежда, макар някои да споменават и за преливащи мъже. — Балвер леко се извърна на седлото и погледна към Грейди и Неалд в черните им палта. Грейди си говореше с Илиас, а Неалд с Ейрам, но и двамата ашамани следяха нащрек околния лес също като Стражниците, яздещи в тила. Айез Седай и Мъдрите също си говореха тихо. — Но с когото и да са се сражавали, милорд, ясно е, че сеанчанците са изгубили и са хукнали презглава към Ебу Дар.

— Добра новина — сухо каза Перин.

В главата му отново пробяга картината от Думайски кладенци, но този път по-ярка и жива. За миг отново се озова опрял гръб в широкия гръб на Лоиал. Сражаваше се отчаяно, сигурен, че всеки дъх ще му е последният. За пръв път през този ден потръпна. Добре поне, че Ранд знаеше за сеанчанците. Поне не се налагаше и за това да се грижи.

Усети, че Балвер го наблюдава. С преценяващ поглед, като птица, оглеждаща странно насекомо. Забелязал беше потръпването му. Малкият мъж обичаше да знае всичко. Но имаше някои тайни, които нямаше да научи никога.

Погледът на Перин отново се върна на ястреба, вече едва видим дори за неговите очи. Напомни му за Файле, за неговата свирепа соколица. За красивата му жена соколица. И той изтласка от ума си всякакви сеанчанци, Бели плащове, битки и дори Масема. Поне за малко. И подвикна на останалите:

— По-бързо!

Ястребът можеше да види Файле преди него, но за разлика от птицата, той щеше да види любовта на сърцето си. И днес нямаше да й вика. Каквото и да направеше тя.

Ястребът скоро се скри от погледа му и пътят си остана пуст, но колкото и да изгаряше Перин от нетърпение, замръзналите коловози заплашваха да счупят краката на конете и вратовете на ездачите, затова се наложи да продължат бавно. Вятърът бе вледеняващ и обещаваше, че и утре ще вали сняг. Следобедът преваляше, когато пътят свърна от дърветата и продължи през дълбоките до коленете на животните бели преспи в последната миля до горския лагер, където беше оставил мъжете от Две реки и айилците, майенците и геалданците. И Файле.

Нищо не се оказа така, както очакваше да го завари.

Всъщност, както обикновено, биваците сред дърветата бяха четири, но лагерните огньове на Крилатата гвардия димяха изоставени около пъстрите шатри на Берелайн, с търкалящи се наоколо котли и разхвърлян по снега багаж. Същите следи от прибързано изтегляне бяха осеяли отъпкания терен, където се бяха настанили до тази заран войниците на Алиандре. Единствените признаци на живот и на двете места бяха конярите, налбантите и коларите, загърнати в дебелите си вълнени наметала и скупчени край коневръзите и товарните коли. Всички гледаха натам, накъдето и той извърна очи и не можа повече да ги откъсне.