Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Светлина, Ранд — измърмори Мин, — нима ще си седиш така и ще си духаш в това нещо? — Крачеше нервно по пъстрия килим и полите й се развяваха. Връзката с нея, Елейн и Авиенда я усещаше така, сякаш никога не бе познавал друго нещо, нито го е искал. Дишаше и беше свързан с тях. Едното бе толкова естествено, колкото другото. — Ако каже само една грешна думичка, която не бива да се чуе, ако вече я е казала… Няма да позволя на никого да те затвори в клетка за Елайда! — Връзката с Аланна никога не се усещаше така. Сама по себе си не се беше променила, но все по-силно след онзи ден в Кемлин връзката на Аланна изглеждаше натрапчива, като надничане на непознат над рамото ти, като камъче в ботуша. — Трябва ли да свириш точно това? Кара ме да се разплача и в същото време кожата ми настръхва. Само да те изложи на опасност!… — Измъкна един от ножовете си от скришното му място в широкия си ръкав, стисна го и го размаха.

Той извади флейтата от устата си и я погледна мълчаливо. Лицето й почервеня, тя изръмжа, запокити ножа и той се заби във вратата и затрептя.

— Тя е там — рече той и посочи с флейтата. Наклони инструмента съвсем неволно и посочи съвсем точно къде се намира сега Аланна. — Скоро ще е тук. — От онзи ден се бе появила във Фармадинг и той не разбираше защо изчака чак до днес. Аланна бе като възел от чувства под черепа му — изнервена и притеснена, загрижена и изпълнена с решимост, и над всичко това — разгневена. С едва удържан гняв. — Ако предпочиташ да те няма тук, можеш да почакаш в… — Мин поклати свирепо глава. Точно до Аланна в главата му се намираше вързопчето, което бе самата тя. Тя също бълбукаше от тревога, както и от гняв, но и любов просветваше като маяк всеки път, когато го погледнеше, и често пъти, когато не го гледаше. И страх проблясваше също така, колкото и да се мъчеше да го скрие.

Той вдигна отново флейтата и подхвана „Пияния амбулант“. Тази пък беше толкова весела, че и мъртвец можеше да разсмее в гроба. Луз Терин му изръмжа.

Мин го изгледа мълчаливо скръстила ръце, след което рязко придърпа роклята си и я заоправя по бедрата. С въздишка, той остави флейтата и зачака. Когато една жена си заоправя дрехите без видима причина, бе също като при мъжа, когато затяга ремъците на доспехите си. Решила е да те удари и ще те съсече като псе, ако побегнеш. Решимостта у Мин сега бе силна като у Аланна. — като две слънца близнаци, блеснали ярко в тила му.

— Няма да говорим повече за Аланна, докато не дойде — отсече тя, сякаш той беше настоявал през цялото време. Решимост, но и страхът си беше тук, по-силен от преди, стъпкван непрестанно и избуяващ с нова сила.

— Ами добре, жено, щом така благоволявате — отвърна той и прегъна врат според фармадингските обичаи. А тя изсумтя.

— Ранд, харесвам Аливия. Наистина. Но тя ще те убие.

— Ти каза, че ще ми помогне да умра — кротко отвърна той. — Това бяха твоите думи. — Какво ли щеше да изпитва, когато умира? Тъга затова, че я оставя, че оставя Елейн и Авиенда. Тъга заради болката, която им е причинил. Щеше да му се прииска отново да види баща си преди края. Но като се оставеха тези неща настрана, смяташе, че смъртта ще е почти облекчение.

„Смъртта наистина е облекчение — каза трескаво Луз Терин. — Искам я смъртта. Ние сме си я заслужили!“

— Да ми помогне да умра не е същото като да ме убие — продължи Ранд. Вече много добре се справяше с пренебрегването на онзи глас. — Освен ако не си променила мнението си за онова, което видя.

Мин вдигна отчаяно ръце.

— Видях каквото видях и точно това ти казах, но Ямата на ориста да ме погълне дано, ако разбирам разликата. И не разбирам също така защо смяташ, че има разлика!

— Рано или късно ще трябва да умра, Мин — отвърна той търпеливо. Бяха го уверили в това онези, на които бе длъжен да вярва. За да живееш, трябва да умреш. Все още му се струваше безсмислица. Но се връзваше с един гол и неумолим факт. Пророчествата за Дракона, изглежда, твърдяха, че трябва да умре. — Не скоро, надявам се. Не се каня да умирам скоро. Съжалявам, Мин. Изобщо не трябваше да позволя да ме обвържете.

Но не се оказа достатъчно силен, за да откаже, както не беше достатъчно силен, за да я отблъсне. Твърде слаб беше за онова, което трябваше да стори.

— И да не беше, щяхме с въжета да те вържем и пак да те обвържем. — Ранд реши, че е по-добре да не пита с какво това щеше да се различава от стореното от Аланна. Тя явно виждаше някаква разлика. Мин се качи на леглото до него и обхвана лицето му с шепи. — Чуй ме, Ранд ал-Тор. Няма да позволя да умреш. И ако все пак го направиш, ще те последвам и ще те върна. — Изведнъж през цялата сериозност, която усещаше в главата си, пробяга силна жилка не веселост. Гласът й придоби насмешливи нотки: — И ще те върна тук, за да живееш. Ще те накарам да си пуснеш косата до кръста и да носиш шноли с лунни камъчета.