Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Последвана от Съветничките, Алеиз тръгна по терасата. Верин изведнъж се притесни и обърка, когато я подбраха със себе си. Шалон не повярва на изненадата или объркването й повече, отколкото на невинността й преди малко. Смяташе, че вече знае къде е Джаар. Но не разбираше защо.

Жените, които Алеиз спомена, хубавичката, дето се намръщи на Кацуан, и една слаба сивокоса жена, приеха молбата на Първата съветничка като заповед и сигурно с право. Проснаха пешовете на халатите си по пода в поклон и запитаха Харайн дали щяла да благоволи да ги придружи, като обявиха с много цветисти изрази колко били щастливи да я придружат. Харайн ги изслуша с кисело лице. Ако поискаха, кошници с розови цветчета можеха да сипят по пътя й, но Първата съветничка я беше поверила на подчинените си. Шалон се зачуди дали ще се намери начин да избягва сестра си, докато си оправи настроението.

Кацуан не погледна напускащата с Алеиз Верин. Не я погледна открито, но по устните й плъзна тънка усмивчица, след като те излязоха през следващия сводест отвор край терасата.

— Кумийр и Нарвайс — рече тя изведнъж. — Ще рече Кумийр Повис и Нарвайс Маслин, нали? Чувала съм някои неща за вас. — Това моментално привлече вниманието им от Харайн към Кацуан. — Съществуват стандарти, на които всяка Съветничка трябва да отговаря — продължи твърдо Кацуан, хвана двете за ръкавите и ги обърна към стълбите от двете си страни. Те се спогледаха притеснено и се оставиха да ги води, съвсем забравили за Харайн. При входа Кацуан се спря да погледне назад, но не към Харайн или Шалон. — Кумира? Кумира!

Другата Айез Седай се сепна, надникна още веднъж замислено над перилото, отдръпна се и тръгна след Кацуан. С което за Харайн и Шалон не остана никакъв избор, освен и те да тръгнат, иначе щяха да останат да се лутат сами. Шалон се затича след другите, а Харайн не остана по-назад. Без да пуска Съветничките, Кацуан ги поведе надолу по витите стълби, като им шепнеше тихо. Тъй като Кумира вървеше между нея и трите, Шалон не можа да чуе нищо. Кумийр и Нарвайс се опитаха да й отвърнат, но Кацуан не позволяваше на никоя да каже повече от две-три думи. Изглеждаше съвсем спокойна и делова. А двете с нея — все по-притеснени. Какво, в името на Светлината, се канеше да прави с тях Кацуан?

— Това място безпокои ли те? — изведнъж попита Харайн.

— Все едно че съм си изгубила зрението. — Шалон потръпна от мисълта колко е вярно. — Боя се, Надзорнице на вълните, но ако е волята на Светлината, мога да сдържа страха си. — Светлина, дано да можеше. Отчаяно се надяваше.

Харайн кимна и изгледа намръщено жените по стълбите пред тях.

— Не зная дали в палата на Алеиз ще се намери достатъчно голяма вана да се къпем двете и се съмнявам, че познават медовината, но все ще си намерим нещичко. — Извърна поглед от Кацуан и другите и докосна неловко Шалон по ръката. — Страхувах се от тъмното, когато бях дете, а ти никога не ме остави сама, докато страхът отмине. Аз също няма да те оставя сама, Шалон.

Шалон трепна и едва се задържа да не се затъркаля с главата надолу. Харайн не беше я наричала по име, освен насаме, още откакто стана Надзорница на платната. И никога досега не се беше държала толкова дружелюбно, дори насаме.

— Благодаря ти — промълви тя с усилие и добави: — Харайн.

Сестра й отново я потупа по ръката и се усмихна. Харайн нямаше опит в усмихването, но в това тромаво усилие имаше топлота.

Но в погледа, който отправи към трите отпред, топлота нямаше.

— Може пък наистина да сключа добра сделка тук. Кацуан вече им вдигна баласта. Трябва да разбереш защо, Шалон, като се сближиш с нея. Зъбките на тази Алеиз бих нанизала на герданче — да си тръгне така, без дума да ми каже — но не и с цената на това Корамуур да бъде забъркан тук в някоя беда. Трябва да го разбереш, Шалон.

— Според мен, за Кацуан да се бърка в хорските работи е както за всеки друг да диша — отвърна с въздишка Шалон. — Но ще се опитам, Харайн. Ще дам всичко от себе си.

— Винаги си го давала, сестро. И винаги ще го правиш. Знам го. Шалон отново въздъхна. Много скоро щеше да провери колко дълбока е тази нова за сестра й топлота. Признанието можеше да й донесе оправдаване или не, а нямаше да преживее загубата на брака и отнемането на ранга с един замах. Но за първи път, откакто Верин най-безцеремонно изреди условията на Кацуан, за да опазят тайната й, Шалон сериозно се замисли дали все пак да не си признае.

В стаята си в „Главата на Съветничката“ Ранд седеше на леглото, сгънал крака и опрял гръб на стената, и свиреше на флейтата със сребърния мундщук, която му бе дал Том Мерилин преди толкова време. Преди Век. Тази стая, с резбованата дървена ламперия и с прозорци към пазарището Нетвин беше по-добра от онази, която оставиха в „Короната на Маредон“. Възглавниците, скупчени до него, бяха с гъши пух, леглото си имаше везан балдахин, а огледалото над умивалника не беше цялото на точки. Лавицата над камината дори беше резбована, макар и скромно. Беше стая, подходяща за заможен търговец. Ранд беше доволен, че съобрази да вземе достатъчно злато на тръгване от Кайриен. Беше загубил навик да носи много пари със себе си. Нали всичко бе осигурено за Преродения Дракон. Все пак с флейтата можеше да си припечели някаква постеля. Мелодията се наричаше „Скръб за Дългата нощ“ и той никога в живота си не я беше чувал. Но Луз Терин я беше чувал. Също като с дарбата в рисуването. Ранд смяташе, че това трябва да го изплаши или да го ядоса поне, но просто си седеше и свиреше, а Луз Терин ридаеше.