Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Той се усмихна. Все още можеше да го накара да се усмихне.

— Не бях чувал за съдба по-лоша от смъртта, но мисля, че това става.

Някой почука на вратата и Мин замръзна, после го погледна и промълви името на Аланна. Ранд кимна и за негова изненада тя го бутна на възглавниците и се метна върху гърдите му. После се надигна и той разбра, че се опитва да се погледне в огледалото над умивалника. Накрая намери позата, която й харесваше, полуизлегната върху него, с една ръка зад врата му, а другата — до лицето й, опряно на гърдите му.

— Влез — извика Мин.

Кацуан пристъпи в стаята, спря и погледна намръщено забития във вратата нож. В рокля от фина тъмнозелена вълна и с обшито с бели кожички наметало, пристегнато на шията със сребърна брошка, можеше да мине за преуспяваща търговка или банкерка, въпреки че златните птички и рибки, звездички и лунички, които подскачаха по желязносивия й кок бяха твърде показни и за едната, и за другата. Не носеше пръстена си с Великата змия, следователно полагаше някакво усилие да не се набива в очи.

— Вие, дечица, да не би да се карате? — попита тя кротко. Ранд почти усети как притихна Луз Терин, като планински рис, затаил се в сенките на канарите. Луз Терин също се боеше от тази жена.

С изчервено лице, Мин се смъкна от него и заоправя свирепо полите си.

— Ти каза, че ще е тя! — каза му с обвинителен тон и в този момент влезе и Аланна. Кацуан затвори вратата.

Аланна погледна бегло Мин, заряза я на мига и се съсредоточи върху Ранд. Без да отвръща тъмните си очи от него, тя свали наметалото си и го хвърли на облегалката на единия от двата стола в стаята. Ръцете й се впиха в тъмносивите й поли и ги стиснаха здраво. Тя също не носеше златния си пръстен на Айез Седай. От мига, в който очите й се спряха на него, по връзката избуя неудържима радост. Всичко друго си остана на мястото — нервността, гневът, но никога не беше очаквал от нея радост!

Както се беше изтегнал на леглото, той взе флейтата и я завъртя в ръцете си.

— Трябва ли да се изненадвам, че те виждам, Кацуан? Не ми харесва, че изникваш точно когато не искам да те видя. Кой те научи да Пътуваш?

Това трябваше да е. В миг Аланна бе смътен усет на ръба на мисълта, а в следващия оживя с пълна сила в главата му. Отначало си бе помислил, че тя се е научила някак да Пътува, но след като видя Кацуан, премисли.

Аланна присви устни и дори Мин го погледна неодобрително. Чувствата, течащи през връзката на Стражника от едната подскачаха и пърхаха. От другата имаше само яд, примесен вече и със задоволство. Защо ли Аланна изпитваше радост?

— Пак това възпитание на козел — рече сухо Кацуан. — Момченце, едва ли ми е нужно разрешението ти да посетя родното си място. Колкото за Пътуването, не е твоя работа да знаеш откъде и от кого съм научила каквото и да е. — Откопча наметалото, забоде брошката на колана да й е подръка и грижливо сгъна наметалото на ръката си, сякаш то беше по-важно от него. Гласът й стана леко раздразнен. — Ти ме отрупа с толкова Пътуващи приятели, така или иначе. Аланна толкова копнееше да те види отново, че трябваше сърцето ми да е от камък, за да й откажа да я доведа, а Сорилея заяви, че някои от останалите, които са се обрекли на теб, ще са безполезни, ако не им се позволи да дойдат с Аланна, тъй че накрая трябваше да доведа с нас Несуне, Сарийн, Ериан, Белдеин и Елза, също така. Да не говорим за Харайн, плюс сестра й и онзи неин мечемайстор. Тя не знаеше да припадне ли, да запищи ли, или да ухапе някого, когато разбра, че Аланна тръгва да те намери. А освен това и онези твои приятелчета с черните палта. Не знам колко им е силна стръвта да те видят, но и те са тук. Е, след като вече те намерихме, мога да пратя при теб Морския народ и Сестрите и да те оставя сам да се оправяш с тях.

Ранд мигом скочи и тихо изруга.

— Не! Задръж ги настрана от мен!

Черните очи на Кацуан се присвиха.

— Веднъж те предупредих за езика. Повече няма да предупреждавам. — Изгледа го още един миг навъсено и кимна, сякаш доволна, че си е научил урока. — Е, да чуем сега кое те кара да мислиш, че можеш да ми казваш какво да правя, момченце?

Ранд се овладя с усилие. Тук той не можеше да се разпорежда. А с Кацуан не можеше да се разпорежда никъде. Мин му беше казала, че има нужда от нея, че тя щяла да го научи на нещо, което ще му трябва, но това само го караше да изпитва пред нея още по-голямо безпокойство.

— Искам да си свърша работата тук и да си ида кротко — промълви той накрая. — Ако им кажеш, поне гледай да им обясниш, че не мога да позволя да се доближат до мен преди да съм готов за тръгване. — Старата жена го погледна с вдигната вежда в очакване и той въздъхна. Защо трябваше винаги да усложнява нещата? — Ще ти бъда много благодарен, ако не им кажеш къде се намирам. — И неохотно, много неохотно добави: — Моля те. — Мин издиша, сякаш си беше сдържала дъха.