Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Объркването му трая само миг и Кисман изтръгна оръжието си, без повече да поглежда издъхващия в краката му Рочаид. Гледаше Ранд, а ръцете му нервно опипваха дългата дръжка на меча. Явно беше от онези горделивци, които смятаха за недостойно да усвоят майсторството с меча, след като могат да използват Силата за оръжие. Ранд не страдаше от такава самонадеяност. Рочаид изрита за последен път заледената пръст, укроти се и празните му очи се взряха в небето.

— Време е да умреш — прошепна Ранд, но щом пристъпи напред, някъде зад тайренеца се чу тракането на кречетало, последвано от второ. Уличната стража.

— Ще хванат и двама ни! — промълви отчаяно Кисман. — Намерят ли ни над трупа, ще ни обесят! Знаеш го!

Беше прав, поне отчасти. Ако стражите ги завареха тук, щяха да ги оковат и да ги хвърлят в килиите под Залата на съвета. Чуха се още кречетала, вече по отблизо. Стражите несъмнено бяха забелязали тримата мъже, промъкващи се един след друг в една и съща уличка. Сигурно бяха зърнали дори меча на Кисман. Ранд кимна неохотно.

Тайренецът заотстъпва боязливо и щом се увери, че Ранд няма да го нападне, бързо прибра оръжието, затича се в паника и наметалото се развя зад гърба му.

Ранд хвърли меча до трупа на Рочаид и побягна в обратна посока. Кречетала оттам все още не се чуваха. С малко късмет щеше да излезе отново на широките улици и да се слее с безликата тълпа. Не от бесилката се боеше. Само да свалеше ръкавиците и да покажеше драконите по ръцете си, щеше да е достатъчно, за да не посмеят да го окачат на бесилото. Но градските съветнички бяха заявили подкрепата си на странната прокламация на Елайда. Оковяха ли го, щеше да си остане в килията, докато от Бялата кула не дойдат да го приберат. Затова затича с всичка сила.

Щом отново се сля с уличната тълпа, Кисман въздъхна облекчено. Дори не се обърна към тримата стражи, които нахлуха в уличката, от която току-що се беше измъкнал. Загърнат плътно с наметалото да скрие прибрания в ножницата меч, той закрачи, без да бърза повече от околните, и дори по-бавно от мнозина. Съвсем незабележим за окото на бдителните стражи. Двама от тях го подминаха, нарамили дълъг прът, от който висеше чувал с напъхан в него уловен крадец. Само главата на нещастника се показваше от чувала и се въртеше диво с облещени очи. Кисман потръпна. Очите му да изгорят дано, за малко можеше той да се озове в чувала! Той!

Пълен глупак! Защо се остави да го уговори Рочаид? Трябваше да изчакат, докато пристигнат всички, докато се промъкнат незабелязано в града един по един. Но не, Рочаид искаше да си присвои цялата слава за убийството на ал-Тор. Страстното желание да докаже, че е по-добър от ал-Тор, беше погубило мурандиеца. Сега беше мъртъв, за малко с него щеше да загине и той, и тъкмо това го вбесяваше. Той самият жадуваше повече за власт, отколкото за слава. Да властва над Тийр от Камъка, да речем. Че и повече. Кисман искаше вечно да живее. Ами да. Тези неща бяха обещани. Полагаха му се. Гневът му отчасти се дължеше и на това, че всъщност не беше съвсем сигурен дали от тях се очаква да убият ал-Тор. Великият властелин знаеше, че той поне го иска — не можеше да мигне спокойно, докато този проклетник не умре и не го заровят! — и въпреки това…

— Убийте го — заповяда им М’Хаил преди да ги прати в Кайриен, но после остана по-недоволен от това, че ги разкриха, отколкото че се провалиха. Фармадинг щеше да им е последният шанс — каза им го ясно като лъснат месинг. Обаче Дашива взе, че изчезна. Кисман не знаеше избягал ли е, или М’Хаил го е убил, пък и не го интересуваше.

— Убийте го — по-късно им заповяда Демандред, но той пък беше добавил, че ще е по-добре да умрат, отколкото да се оставят отново да ги разкрият. Който и да е, даже М’Хаил — сякаш нищо не знаеше за заповедта на Таим.

А още по-късно Моридин им каза:

— Ако трябва, го убийте, но най-важното е да ми донесете всичките му вещи. Това ще изплати донякъде предишните ви грешки. — Твърдеше, че е един от Избраните, а човек трябваше да е луд, за да твърди подобно нещо, ако не е вярно, но ето че той пък, изглежда, смяташе вещите на ал-Тор за по-важни от смъртта му. На убийството му гледаше като на нещо ей така, между другото.

Тия двамата бяха единствените Избрани, които Кисман познаваше, но и те стигаха да го заболи главата. По-лоши бяха и от кайриенци. Подозираше, че неизказаното от тях е по-гибелно за човек от заповед, лично подписана от Великия властелин. Както и да е. Те Торвал и Гедвин да дойдат, пък…