Робърт Джордан - Сърцето на зимата

„Доведе ни тук, за да загинем! — простена Луз Терин. — Да сме тук е по-лошо и от смъртта!“

Ранд сви неловко рамене. За последното беше съгласен с гласа. Щеше да е не по-малко щастлив от Луз Терин да се махне оттук. Но човек понякога трябваше да избира между лошото и още по-лошото. Рочаид беше съвсем близо пред него, почти на ръка разстояние. Само това имаше значение сега.

Сивкавите каменни дюкяни и ханове по Улицата на радостта се меняха, колкото повече се отдалечаваше Ранд от пазара Амхара. На мястото на ножарските работилници се появиха ателиета с изделия от сребро, след това дюкяните със сребро се смениха със златарски. Шивачниците вече излагаха на показ везана коприна и брокат вместо дрехи от груба вълна. Каляските, които трополяха по каменните паважи, бяха с лъскави гербове на вратите и с екипажи от по четири или шест подбрани по ръст и цвят коне, мяркаха се повече ездачи на коне от скъпата тайренска порода или също толкова добри. Паланкините, носени от подтичващите и богато облечени слуги бяха не по-малко от пешеходците, сред които често се срещаха дюкянджии в палта и рокли, извезани пищно по гърдите и раменете, и още повече хора в ливреи, също толкова ярки като на носачите. Често се мяркаха мъже с цветни стъкълца на шнолите, та дори и с перли и още по-скъпи камъчета. Само студеният вятър си беше все същият, както и уличната стража, оглеждаща с будно око тълпата и готова бързо да предотврати всяка свада. Не бяха толкова много, колкото по пазарите за чужденци, но веднага щом отминеше поредният патрул, се появяваше друг, а там, където някоя по-широка улица пресичаше Улицата на радостта, неизменно се издигаше патрулна каменна площадка, под която стояха по двама стражи и чакаха готови в случай, че постът на площадката забележи някакво безредие. Във Фармадинг уличното спокойствие се пазеше строго.

Ранд се намръщи, когато Рочаид продължи по улицата. Нима се беше запътил към Площада на Съвета, в самия център на езерния остров? Там нямаше нищо, освен Залата на съветничките, паметници отпреди над петстотин години, когато Фармадинг е бил столица на Маредон, както и делови сгради на най-богатите жени в града. Във Фармадинг богат мъж беше този, чиято жена му дава щедри суми за харч или вдовец с добро наследство. Навярно Рочаид се канеше да се срещне с Мраколюбци. Но ако беше така, защо бе чакал досега?

Той изведнъж се замая, олюля се и се блъсна в минувача пред себе си. По-висок от самия Ранд, в яркозелена ливрея, русокосият мъж бързо отдръпна голямата кошница, която носеше, и леко избута Ранд настрана. Едната буза на потъмнялото му от слънцето лице беше прорязана от дълъг, нащърбен белег. Кимна му, промърмори някакво извинение и продължи по пътя си.

Ранд тръсна глава и изръмжа проклятие.

„Ти вече ги унищожи — прошепна Луз Терин в главата му. — Точно сега ли трябва да унищожиш още един, а не преди? Чудя се, колко още трябва да убием, преди да се свърши.“

„Млъкни!“ — помисли ядосано Ранд, но му отвърна язвителен, накъсан смях. Ядосал го беше не сблъсъкът му с айилеца. Беше видял много от тях, откакто дойде във Фармадинг. Неизвестно защо много айилци, които бяха избягали, след като научиха истината за своето минало, бяха завършили скитанията си тук, след като се опитаха да поемат по Пътя на листото, без да имат ясна представа какво предполага той, освен че от тях се очаква цял живот да бъдат гай’шайн. Нито го разтревожи замайването или чие лице беше това, което видя почти ясно преди малко. Пред него през потока от носилки и забързани хора в ливреи се тътреше каляска, теглена от шест сиви коня, но червеното палто не се виждаше. Ранд стисна гневно юмрук в дебелата ръкавица.

Да продължи слепешком напред беше идиотщина. Можеше ненадейно да се натъкне на онзи или най-малкото той да го види. Дотук Рочаид си въобразяваше, че Ранд не знае за пристигането му в града, едно твърде важно предимство, за да си позволи да го пропилее. Знаеше къде е отседнал Рочаид — в един от хановете, разрешени за чужденци. Можеше да го отложи за утре и да изчака за нов шанс. Останалите също можеха да пристигнат през нощта. Смяташе, че ще може да убие двама от тях наведнъж, а навярно и петимата, но нямаше да стане тихо. В най-добрия случай щеше да получи нови рани, щеше да се наложи да се откаже от меча си, който бездруго оставяше с неохота. Беше му дар от Авиенда. В най-лошия случай…

Някъде напред вятърът за миг развя обшито с кожа наметало, видя се червена дреха и после се скри на завоя, и той се затича натам. Стражите при патрулната площадка се стегнаха, мъжът горе свали кречеталото от колана си. Единият в подножието стисна здраво тежката си сопа, а другият надигна пръта, подпрян на стъпалата към площадката. Краят на пръта беше пригоден като кука за хващане и задържане било на ръка, било на крак или врат, а самият прът беше обшит с желязо, предпазен по този начин от удар на меч или брадва. Тримата изгледаха Ранд бдително и много строго.