Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Стига да успеем да приключим с това и да си идем бързо. Преди някой да се досети, че след като ти си тук, вероятно и аз съм тук.

— Ранд — промълви тя и той я изгледа недоверчиво. Мин опря ръка на гърдите му, вдигна очи и го погледна много сериозно. — Ранд, ти наистина трябва да се видиш с Елейн. И с Авиенда. Знаеш, че и тя сигурно е тук. Ако ти…

Той поклати глава и съжали. Замайването не беше си отишло съвсем.

— Не! — заяви твърдо.

Светлина! Каквото и да разправяше Мин, просто не можеше да повярва, че Елейн и Авиенда, и двете, го обичат. Нито че ако това е вярно, не я дразни. Не беше възможно жените да са чак толкова странни! Елейн и Авиенда имаха предостатъчно основания да го мразят, а не да го обичат, а Елейн най-малкото го беше изразила съвсем ясно. Още по-лошото бе, че той самият обичаше и двете, а и Мин на всичко отгоре! Трябваше да е твърд като стомана, но се боеше, че ще се пръсне на късчета, ако се наложи да се изправи и пред трите наведнъж.

— Намираме Нинив и Мат и си отиваме колкото се може по-бързо. — Тя отвори уста, но Ранд не й даде възможност да проговори. — Недей да спориш с мен, Мин. Не е време за това!

Мин килна глава на една страна и го изгледа с насмешлива усмивка.

— Че кога съм спорила с теб? Не правя ли винаги това, което ти кажеш? — И сякаш тази лъжа не беше достатъчно нагла, добави: — Щях само да кажа, че щом искаш да бързаме, защо трябва да стоим цял ден в този прашен склад? — И за да натърти думите си, кихна още веднъж.

От двамата тя в много по-малка степен щеше да привлече внимание въпреки облеклото си, затова първа надникна през открехнатата врата. Складът явно не беше съвсем изоставен — пантите почти не изскърцаха. Бързо озъртане в двете посоки и Мин пристъпи навън, и му махна да я последва. Тавирен или нетавирен, той изпита облекчение, щом се увери с очите си, че коридорът е пуст. И най-скромният слуга сигурно щеше да се зачуди защо излизат от един прашен склад на най-горните етажи на двореца. Все пак скоро щяха да се натъкнат на хора. В двореца на кралицата не гъмжеше от слуги както в Слънчевия палат или в Тийрския камък, но все пак в такова голямо здание щяха да са стотици. Той тръгна до Мин, придавайки си недодялана походка, уж захласнат от яркоцветните гоблени, резбованите ламперии и лъскавите ракли в нишите.

— Трябва да слезем колкото се може по-бързо на някой от долните етажи — промърмори той. Все още никой не беше ги срещнал, но на следващия ъгъл можеха да се натъкнат на десетима души наведнъж. — Да не забравиш, просто попитай първия срещнат слуга къде да намерим Нинив и Мат. Не усложнявай нещата.

— Ха! Добре че ми го припомни, Ранд. Знаех си, че нещо ми се е изплъзнало от ума и така и не можех да се сетя какво е!

Ранд въздъхна. Всичко това беше твърде важно, за да си играят игрички, но ако я оставеше, щеше да го направи. Не че тя го виждаше по този начин. Но понякога нейните представи за важно много се различаваха от неговите. Много. Трябваше добре да си отваря очите с нея.

— Я, госпожа Фаршоу — подвикна женски глас зад тях. — Госпожа Фаршоу е това, ако не се лъжа?

Ранд се обърна и торбата се люшна и го удари по гърба. Пълната сивокоса жена, зяпнала удивено Мин, беше последната личност, която искаше да срещне след Елейн и Авиенда. Зачуден защо е облякла червен жакет с Белия лъв на гърдите, той се изгърби и извърна очи. Най-прост ратай, дошъл да си върши работата. Няма защо да му обръща внимание.

— Госпожо Харфор! — възкликна Мин и разцъфна в радостна усмивка. — Да, аз съм. А вие сте точно жената, която търсех. Боя се, че се загубих. Бихте ли ми казали къде да намеря Нинив ал-Мийра? И Мат Каутон? Този човек носи нещо за Нинив.

Първата слугиня изгледа Ранд малко намръщено, след което отново насочи вниманието си към Мин. Повдигна вежда заради облеклото й и сигурно заради прахта по него, но не каза нищо.

— Мат Каутон ли? Не мисля, че познавам такъв. Освен ако не е някой от новите слуги или от гвардейците? — подвоуми се тя. — Колкото до Нинив Седай, тя е много заета. Най-добре да ми предадете каквото носите за нея. Ще й го оставя в стаята.

Ранд се сепна. Нинив Седай? Защо другите — истинските Айез Седай — все още й позволяваха да си играе на това? А и Мат не бил тук? Явно че изобщо не бе идвал. Вихър от цветове забушува в главата му, почти се оформиха в образ, който още малко и щеше да различи. За миг цветната вихрушка изчезна, но той се олюля. Госпожа Харфор отново го изгледа навъсено. Сигурно си помисли, че е пиян.