Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Това го остави за после — заповяда тя. — Добре ли мина всичко?

Той се усмихна доволно. — Стана точно както го замислих, разбира се. — Отметна тъмния плащ през рамо и показа златните пискюли на червената си куртка. — Говорите с капитана на личната гвардия на кралицата.

Без дори да погледне, Ранд пристъпи през Портала и се озова в голяма тъмна стая. Олюля се от напрягането да удържи сплита, да се пребори със сайдин. Прииска му се да отвори уста и да повърне, да изхрачи всичко от себе си. С огромно усилие се задържа изправен. Малкото светлина, процеждаща се през процепите на кепенците на прозорчетата високо в стената, се оказа достатъчна, за да види всичко, изпълнен все още със Силата. Мебели, бъчви, всякакви сандъци, ракли, кутии и щайги. Между тях — проходи, не по-широки от една крачка. Беше сигурен, че няма да се натъкне на слуги, дошли да търсят нещо тук или да чистят. На най-високия етаж на кралския дворец имаше няколко такива склада, като тавански помещения на огромни селски къщи и също толкова запустели. Освен това той беше тавирен, на всичко отгоре. Добре все пак, че никой не се оказа тук при отварянето на Портала. Единият му край бе срязал ръба на някакъв празен сандък, увит в окъсана прогнила кожа, а другият бе оставил тънка като от бръснач резка по една дълга резбована маса, отрупана с вази и дървени кутии. Сигурно някоя кралица на Андор се беше хранила на тази маса преди век-два.

„Преди век-два — прокънтя хрипливият смях на Луз Терин в главата му. — Така отдавна. В името на Светлината, зарежи го! Това е Ямата на ориста!“ Гласът заглъхна и се скри някъде из тайните кътчета в ума на Ранд.

Този път си имаше причини да се вслуша в хленчовете на Луз Терин. Махна припряно на Мин да го последва от горската поляна от другата страна на Портала и след като тя прекрачи, освободи сайдин и го остави да се затвори зад нея в мигновен вертикален блясък. Благословен миг, в който си отиде и гаденето. Главата му все още малко се въртеше, но вече не изпитваше чувството, че ще повърне или ще падне, или и двете заедно. Усещането за нещо много мръсно обаче си остана — от покварата на Тъмния, просмукваща се в него от сплитовете, които бе овързал около себе си. Ранд премести кожената торба от едното си рамо на другото, за да изтрие скришом с ръкав хладната пот от челото си. Макар да нямаше защо да се тревожи, че Мин може да го види.

Сините й ботуши с високи токове разбъркаха дебелия слой прах на пода още с първата стъпка и с втората го надигнаха. Тя успя навреме да извади от ръкава на палтото си дантелена кърпа и кихна, после пак и пак, още по-неудържимо. Жалко, че не беше останала облечена в рокля. Сега носеше синьо палто, извезано с бели цветенца по ръкавите и реверите, и още по-светлосини панталони, впити плътно в бедрата й. С яркосините си, бродирани с жълто ръкавици, затъкнати под колана, и наметалото с жълти ширити по подгъвите, закопчано със златна брошка с формата на роза, наистина имаше вид на пристигнала тук по съвсем обичаен начин, но щеше да привлече всеки любопитен поглед. Той самият беше облякъл груби вълнени дрехи, каквито би могъл да носи всеки ратай. През последните няколко дни на повечето места се беше появявал неочаквано. Този път не искаше просто да се махне преди някой да е разбрал, че е идвал. Искаше един много тесен кръг от хора да разбере, че го е имало.

— Защо ми се хилиш така и се чешеш зад ухото като някой тъпчо? — попита го тя, докато пъхаше кърпата в ръкава си. Големите й тъмни очи го изгледаха с подозрение.

— Тъкмо си мислех колко си красива — промълви той. Наистина беше красива. Не можеше да я погледне, без да си го помисли. И без да съжали, че е толкова слаб, та не може да я отпрати далече от себе си, на безопасно място.

Тя вдиша дълбоко и кихна, без да успее да покрие ръката си с шепа, след което го изгледа сърдито, сякаш той е виновен.

— Коня си оставих заради теб, Ранд ал-Тор. Косата си накъдрих заради теб. Промених си живота заради теб! Но няма да се откажа от палтото и панталоните си! Освен това тук никой не ме е виждал с рокля за по-дълго, отколкото ми трябва, докато си я махна. Знаеш, че няма да подейства, освен ако не ме познаят. А и ти с това лице едва ли можеш да се престориш, че ей така, случайно си се озовал тук от улицата.

Той неволно прокара пръсти по лицето си, но не това виждаше в момента Мин. Всеки, който го погледнеше, щеше да види мъж с една педя по-нисък и с години по-стар от Ранд ал-Тор, с рехава сплъстена тъмна коса, мътно кафяви очи и голяма брадавица на месестия нос. Само ако някой го докоснеше, можеше да разкъса Огледалната маска. Дори един Аша’ман нямаше да може да я различи с извърнатите навътре сплитове. Въпреки че ако в двореца имаше ашамани, това щеше да означава, че плановете му са се изкривили повече, отколкото се опасяваше. Това гостуване не можеше, не биваше да завършва с убийство. Тъй или иначе, Мин беше права: човек с такова лице нямаше да го допуснат в двореца без придружители.