Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Отначало трябваше да я подкара ходом заради замръзналите коловози по улиците на стана. И защото всеки щеше да се зачуди кога друг път е виждал Сюан да язди Бела по-бързо от ходом. Стараеше се да язди като Сюан, да се поклаща колебливо, хванала се с ръка за седлото, а понякога — с двете ръце. От което имаше чувството, че ще падне всеки момент. Бела извръщаше глава да я погледне. Знаеше кой е на гърба й и знаеше, че Егвийн може да язди по-добре. Егвийн продължаваше да се прави на Сюан и се стараеше да не мисли докъде се е смъкнало слънцето. През целия стан, отвъд дългите редици фургони, докато първите дървета не я скриха от шатри и от фургони.

Тогава се наведе, опря лице в гривата на Бела и прошепна:

— Ти ме отведе от Две реки. Можеш ли и сега да препуснеш толкова бързо?

Бела не можеше да препуска като Дайшар, но здравите й копита затупкаха през снега. Някога тя беше товарен кон, не беше гледана за конни надпревари или за бой, но даде каквото можеше, изпънала напред шия не по-малко дръзко от Дайшар. Бела препускаше, а слънцето се свличаше надолу все по-бързо, сякаш небето беше станало хлъзгаво. Егвийн се беше смъкнала ниско в седлото и пришпорваше кобилата. Надбягване със слънцето, която знаеше, че няма да спечели. Но дори да не можеше да го надвие, все още имаше време. Биеше с пети в ритъм с копитата на Бела, а Бела тичаше.

Здрачът се спусна над тях, после мракът, преди Егвийн да види луната, блеснала над водите на Еринин. Още имаше време. Беше почти на мястото, където бяха с Гарет и гледаха как корабите се нижат към Тар Валон. Дръпна юздите и се вслуша.

Тишина. А след това — приглушена ругатня. И тихо пъшкане и скърцане на ремъци — мъже дърпаха тежък товар по снега и се мъчеха да пазят тишина. Тя подкара Бела през дърветата към звуците. Размърдаха се някакви сенки и тя чу шепота на стоманата, плъзгаща се от ножниците.

После един от мъжете измърмори:

— Тая кранта я знам. На една от Сестрите е. Оная, дето е била Амирлин. Не ми изглежда да е била. Не е по-стара от оназ, дето викат, че била сегашната Амирлин.

— Бела не е кранта — извика отривисто Егвийн. — Отведете ме при Боуд Каутон.

Сред нощните сенки между дърветата се откроиха десетина мъжки фигури и я заобиколиха. Всички, изглежда, си мислеха, че е Сюан, но толкова по-добре. За тях една Айез Седай беше Айез Седай, затова я отведоха при Боуд, яхнала кон не по-висок от Бела и загърната в тъмно наметало. Роклята под него също беше тъмна. Бялото щеше да изпъква в нощта.

Боуд също позна Бела и когато Егвийн спря пред нея, посегна и почеса кобилката зад ухото.

— Ти оставаш на брега — каза й тихо Егвийн. — Можеш да се върнеш с мен, след като приключа.

Боуд дръпна ръката си като ужилена, щом позна гласа на Егвийн.

— Защо? — Само попита — не беше чак настоятелно. Толкова поне беше научила. — Аз мога да се справя. Леане Седай ми обясни и ще се справя.

— Знам, че можеш. Но не толкова добре, колкото мен. Все още не. — Много заприлича на укор, който Боуд все пак не заслужаваше. — Аз съм Амирлинският трон, Боуд. Някои решения мога да взимам единствено аз. А някои неща не мога да поискам да ги направи новачка, след като аз мога да ги свърша по-добре. — Това май не беше много по-меко, но не можеше да й обяснява за Ларайн и Никола, или за цената, която Бялата кула иска от всички свои дъщери. Амирлин не можеше да обяснява едното на една новачка, а една новачка не беше готова да научи другото.

Макар и в тъмното, свитите рамене на Боуд говореха, че не разбира, но се беше научила да не спори с Айез Седай, също както беше научила, че Егвийн наистина е Айез Седай. Останалото щеше да го научи, рано или късно. Кулата можеше да я учи колкото време е нужно.

Егвийн слезе от коня и подаде юздите на един от войниците, вдигна поли и загази през снега натам, откъдето се чуваше пъшкането и скърцането. Беше голяма лодка с весла, теглеха я и я бутаха като шейна през снега. Голяма шейна, която трябваше да се прекара между дърветата, макар и с по-малко ругатни, след като дърпащите и теглещи мъже видяха, че тя върви след тях. Повечето мъже предпочитаха да държат езиците си зад зъбите пред Айез Седай и макар да не виждаха лицето й от тъмницата и под качулката, коя друга щеше да е тук, край реката? И да знаеха, че не е същата, която уж щеше да пътува с тях, кой ще ти седне да разпитва една Айез Седай?

Спуснаха внимателно лодката във водата, да не се чуе плискане, и шестима души се качиха в нея и нагласиха греблата в увитите с парцали скоби. Бяха боси, да не се чуе скърцане на ботуши по дъските. По тези води плаваха и по-малки лодки, но тази нощ трябваше да надвият теченията. Един от мъжете на брега й подаде ръка за опора, докато се качи, и тя се намести на седалката при носа, плътно загърната в наметалото. Лодката се плъзна тихо, само греблата мляскаха във водата.