Робърт Джордан - Среднощни кули

Препъна се и падна. Изстена, превъртя се и изохка. Беше в някакво дере между два хълма северно от кулата Хийт. Хубавото му доскоро облекло — палто и елек от разкошно кадифе — беше опърпано и зацапано с кръв. Вонеше на пушек. Затвореше ли очи, виждаше тролоците. Как помитат кервана му и избиват слугите му и войниците.

Всички бяха паднали. Тум, Янг… и двамата мъртви. Светлина, всички бяха мъртви .

Барига потрепери. Как беше стигнал до това? Беше най-обикновен търговец. „Трябваше да послушам Ребек“, помисли си. От кулата Хийт зад него се вдигаше дим. Натам беше вървял керванът му. Как бе възможно да става това?

Трябваше да продължи. На изток. Трябваше да стигне до Арафел. Другите Гранични земи не можеше да са паднали, нали?

Закатери се по някакъв склон, ръцете му се впиваха в бурените. Като червеи между пръстите му. Стигна до равното и се отпусна, останал съвсем без сили. Кръвта капеше изпод превръзката на челото му.

Нещо пред него се движеше. Барига примигна. Три облечени в черно и кафяво фигури се приближаваха с гъвкава стъпка. Мърдраали!

Не. Примигна да махне сълзите и кръвта от очите си. Не, не бяха мърдраали. Бяха мъже, с червени була над лицата. Вървяха присвити и оглеждаха терена, иззад гърбовете им стърчаха къси копия.

— Слава на Светлината — прошепна той. — Айилци — беше в Андор, когато бе дошъл Ранд ал-Тор. Всички знаеха, че айилците следват Преродения Дракон. Той ги беше опитомил.

„Спасен съм!“

Един от айилците пристъпи към него. Защо носеше червено було? Беше необичайно. Тъмните очи на айилеца бяха твърди. Айилецът смъкна булото си и разкри усмихнатото си лице.

Зъбите му бяха остри, наточени. Усмивката му се разшири и той измъкна нож от колана си.

Барига запелтечи безпомощно, зяпнал ужасната паст и изпълнените с ликуване очи, докато мъжът вдигаше ръка за убийствения удар.

Не бяха айилци.

Бяха нещо друго.

Нещо ужасяващо.

Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, седеше кротко в съня си и вдишваше мразовития въздух. Бели облаци се рееха около него и целуваха кожата му с ледените си капки.

Тронът му за тази нощ бе плоска канара на планински склон. Гледаше през облаците надолу към тясна долина. Мястото не беше реално. Не беше дори Светът на сънищата, там, където се беше сражавал с Отстъпници и където му бяха казвали, че е толкова опасно.

Не, това бе един от обикновените му сънища. Вече ги владееше. Бяха място, където можеше да намери покой и да мисли, защитен от прегради, докато тялото му спеше до Мин в новия им лагер, обкръжен от Пограничници и вдигнат на Полето на Мерилор. Егвийн беше там със събрани войски. Беше готов за това. Разчитал бе на това.

На заранта щяха да чуят исканията му. Не искания, в замяна на които щеше да се откаже да счупи печатите — щеше да го направи, каквото и да кажеше Егвийн. Не. Щяха да са искания към монарсите на света, в замяна на които щеше да тръгне към Шайол Гул и да се опълчи на Тъмния.

Не беше сигурен какво ще направи, ако му откажат. Щеше да им е много трудно да откажат обаче. Понякога може да е от полза да си спечелил славата на безразсъден човек.

Вдишваше дълбоко и кротко. Тук, в сънищата му, хълмовете бяха зелени. Каквито ги помнеше. В онази безименна долина долу, скътана сред Мъгливите планини, бе започнал едно пътуване. Не първото му и не последното му, но навярно най-важното. Едно от най-болезнените, със сигурност.

— А сега се върнах — прошепна той. — Отново съм променен. Човек винаги се променя.

Изпитваше единение със себе си от връщането си тук, на мястото, където за първи път се бе опълчил на убиеца в себе си. Мястото, където за първи път се бе опитал да избяга от онези, които трябваше да държи близо до себе си. Притвори очи да се наслади на покоя. Мир. Хармония.

Чу писъци в далечината.

Отвори очи. Какво бе това? Стана и се огледа. Това място бе сътворено от собствения му ум, защитено и безопасно. Не можеше да…

Писъкът отекна отново. Далечен. Той се намръщи и вдигна ръка. Гледката около него изчезна, пуфна и се разпръсна като мъгла. Стоеше сред непрогледна тъмнина.

„Там“, помисли си. Беше в дълъг коридор, облицован с тъмно дърво. Тръгна по него. Онзи писък… Наруши покоя му. Някой страдаше . Имаха нужда от него.

Затича. Стигна до някаква врата. Рамката бе от светло дърво, криво и чворесто като дебели корени на древен дънер. Ранд стисна бравата — пак корен — и дръпна вратата.

Огромната стая зад нея бе съвсем черна, без светлина, като пещера дълбоко под земята. Сякаш изсмукваше светлината и я заличаваше. Писъкът отекваше отвътре. Гласът беше слаб, заглушен сякаш от тъмнината.