Робърт Джордан - Среднощни кули

„Благодаря ти“, изпрати Перин. Образът на Младия бик вълка и Перин човека, застанали един до друг, на билото на хълм, с едни и същи миризми. Отпрати този образ навън, толкова мощно, колкото можеше. Към Безграничен, към вълците наблизо. Към всеки, който щеше да чуе.

„Благодаря ти.“

— Довье’анди се товя сагайн — каза Олвер, хвърли заровете и те се затъркаляха по платнения под на палатката. Щом спряха, Олвер се усмихна. Само черни точки, никакви линии или триъгълници. Щастливо хвърляне, и още как.

Премести фигурката си по платненото табло на играта „Змии и лисици“, което му бе направил баща му. Всеки път щом видеше това табло, Олвер се натъжаваше. Напомняше му за баща му. Но стискаше устни и не позволяваше на никой друг да го разбере. Воините не плачеха. А освен това някой ден щеше да намери онзи Шайдо, който беше убил баща му. И тогава щеше да си отмъсти.

Така правеше човек, когато е воин. Вярваше, че Мат ще помогне, след като си свърши цялата тази работа с Последната битка. Дотогава щеше да е длъжник на Олвер, и не просто заради цялото време, което бе изкарал като негов личен вестоносец. За сведенията, които му беше дал за лисиците и змиите.

Търпеливият Талманес седеше на стол до него, четеше книга и не обръщаше голямо внимание на играта. Изобщо не беше толкова добър за игра като Ноал или Том. Но пък и не го бяха изпратили толкова да играе с Олвер, колкото да го наглежда.

Мат не искаше Олвер да разбере, че е отишъл в кулата Генджей и го е оставил. Е, Олвер не беше глупак и се досещаше какво става. Не беше и луд всъщност. Ноал беше подходящ да го вземат, а след като Мат можеше да вземе само двама, добре… Ноал можеше да се бие по-добре от Олвер. Тъй че беше логично да отиде той.

Но следващия път щеше да избира Олвер. И тогава Мат нямаше да е зле да се държи прилично, иначе той щеше да остане.

— Твой ред е, Талманес — каза Олвер.

Талманес измърмори нещо, пресегна се и хвърли шепата зарове, без да изгуби реда си в книгата — държеше си пръста на него. Беше добър човек, макар и малко скован. Олвер едва ли щеше да избере някой като него за компания в хубава нощ за пиячка и гонене на слугинчета. След като пораснеше достатъчно, за да ходи по пиячка и слугинчета. Смяташе, че ще е готов някъде след около година.

Премести змиите и лисиците, после събра заровете за следващото си хвърляне. Беше го измислил от началото до края. Шайдо бяха много и нямаше представа как да намери онзи, който беше убил родителите му. Но Аелфините можеха да отговарят на въпроси. Беше чул Мат да говори за това. Тъй че Олвер щеше да си получи отговорите и след това да го спипа оня. Лесно като яздене на кон. Просто трябваше да потренира преди това с Бандата, за да може да се бие достатъчно добре и да направи каквото трябва.

Хвърли заровете. Нова пълна ръка. Олвер се усмихна и придвижи фигурата си към центъра, увлечен в мисли и мечти за деня, в който най-после щеше да отмъсти, както се полага.

Премести фигурата си през още една линия и замръзна.

Фигурата му беше в централното кръгче.

— Спечелих! — възкликна Олвер.

Талманес вдигна глава, лулата увисна от устата му. Кривна глава и зяпна таблото.

— Да ме изгори дано! — измърмори след миг. — Сигурно си сбъркал нещо с броенето или…

— Да съм сбъркал?

— Искам да кажа… — Талманес гледаше слисано. — Не можеш да спечелиш. Играта не може да се спечели. Просто не може.

Това беше глупост. Защо щеше да играе Олвер, ако не можеше да спечели? Момчето се усмихна и огледа игралното табло. Змиите и лисиците бяха на едно хвърляне да му вземат фигурата и да загуби. Но този път беше минал чак до външния пръстен и обратно. Беше спечелил .

И толкова по-добре. Беше започнал да мисли, че никога няма да успее!

Олвер стана да се разтъпче. Талманес се смъкна от стола, клекна до игралното табло и се почеса по главата: димът се закъдри лениво от лулата му.

— Дано Мат да се върне скоро — каза Олвер.

— Сигурен съм, че ще се върне — увери го Талманес. — Задачата му за нейно величество не може да се проточи много.

Това беше лъжата, която бяха казали на Олвер — че Мат, Том и Ноал отишли по някаква тайна работа за кралицата. Е, това просто бе още една причина Мат да му бъде длъжник. Честно, Мат можеше да е скапано досаден понякога. Държеше се все едно, че Олвер не може да се погрижи за себе си.

Олвер поклати глава и отиде в другия край на палатката, където купчината листове на Мат също го чакаха да се върне. Забеляза нещо интересно, щръкнало между два листа. Червено петно, като кръв. Посегна и измъкна от купчината някакво изтъркано писмо, запечатано с червена капка восък.