Робърт Джордан - Среднощни кули

— Никога не съм се задържала задълго в Тар Валон — каза Моарейн. — Мисля, че ще ни е хубаво да пътешестваме заедно, Том Мерилин. Стига да преживеем следващите месеци — обърна се към Мат. — Не бива да отхвърляш връзката на Стражник така леко, Мат. Благата, които предлага тя, може да са от огромна полза за мъжете в днешно време.

Мат си нахлупи шапката.

— Може и да е вярно, но проклет да съм, ако ме видите хванат от някоя. Не се засягай, Моарейн. Тебе си те харесвам. Но да ме обвърже жена? Това с Матрим Каутон няма да стане.

— Тъй ли? — попита с насмешка Том. — Двамата с тебе дали не открихме, че Тюон би могла да прелива, ако реши да се научи?

Мат замръзна. Кръв и пепел. Том беше прав. Но преливането щеше да я превърне в марат-дамане. Тюон нямаше да направи такова нещо. Нямаше за какво да се безпокои.

Дали?

Сигурно беше направил физиономия, щом си помисли това, защото Том се изкиска, а Моарейн отново се усмихна. Двамата обаче скоро загубиха интерес да се заяждат с него и си заговориха тихичко. Това щастие в очите им… Наистина се обичаха. Светлина! Как го беше пропуснал? Чувстваше се като човек, довел прасе на конно надбягване.

Реши да не се натрапва повече и да ги остави сами. Тръгна да огледа района, където трябваше да се появи порталът им. И дано да се появеше. Нямаха никакви провизии, а никак не му допадаше идеята да махне на някой кораб и да пътува по реката чак до Кемлин.

Пътят през ливадата до брега на Аринел беше къс. Там вдигна малка купчина камъни за паметник на Ноал, после сложи шапката си отгоре и седна да почака и да помисли.

Моарейн беше спасена. Той бе оцелял, макар че проклетата дупка на мястото на окото му пулсираше ужасно. Още не беше сигурен дали Аелфините и Еелфините са го оплели в мрежите си, или не, но беше влязъл в бърлогата им и беше излязъл непокътнат. Е, почти.

Едно изгубено око. Как щеше да се отрази на бойните му умения? Това го безпокоеше повече от всичко друго. Външно се правеше на храбрец, но отвътре трепереше. Какво щеше да си помисли Тюон за съпруг без едно око? Съпруг, който сигурно нямаше да може да се защити сам?

Извади един нож и го заобръща в ръцете си. После по приумица го метна зад себе си, без да гледа. Чу тихо писукане, обърна се и видя заек, тупнал на земята, пронизан от случайно хвърления нож.

Усмихна се и отново се обърна към реката. И забеляза нещо, заклещено между два големи камъка на брега. Беше преобърнато готварско котле, медно, почти неизползвано, само пооцапано малко отстрани. Сигурно бе изтървано от някой пътник, минавал покрай реката.

Да, сигурно нямаше да може да преценява разстояния и сигурно нямаше да вижда хубаво. Но късметът бездруго действаше по-добре, когато не гледаш.

Усмихна се още по-широко, взе заека — щеше да го одере за вечеря — и вдигна котлето от реката.

Моарейн щеше да си получи чая все пак.

Грендал събра набързо каквото й трябваше. От писалището си взе ангреал, който Месаана й бе разменила за информация. Беше във формата на малък извит костен нож. Златния си пръстен бе изгубила при нападението на ал-Тор.

Хвърли го в пътната си торба, а след това грабна от леглото си сноп листове. Имена на свръзки, очи и уши — всичко, което бе успяла да запомни от унищоженото при гробницата Натрин.

Отвън в скалите с грохот се разбиваха вълни. Все още бе тъмно. Бяха изминали едва няколко мига, след като последният й инструмент я бе провалил, а Айбара бе оцелял на бойното поле. Това уж трябваше да успее !

Намираше се в разкошното си имение на няколко левги от Ебу Дар. След като Семирага вече я нямаше, Грендал бе започнала да оплита в конците си новата им императрица — още дете. Но засега трябваше да изостави тези схеми.

Перин Айбара се беше измъкнал. Чувстваше се замаяна от понесения удар. Толкова безупречни планове бяха пропаднали. А след това… той се беше измъкнал. Как? Пророчеството… то казваше, че…

„Онзи глупак Айсам — помисли си Грендал, докато пъхаше листовете в торбата си. — И онзи идиот Белият плащ!“ Беше се изпотила. Не трябваше да се поти.

Хвърли няколко тер-ангреала от писалището си в торбата, а след това зарови в гардероба си за дрехи. Той можеше да я намери навсякъде по света. Но може би някой от огледалните светове на Порталните камъни. Да. Там връзките му не бяха…

Обърна се с наръч коприни в ръце и замръзна. Насред стаята стоеше висока фигура. Като колона, облечена в черен халат. Безока. Усмихнати устни с цвета на смърт.