Робърт Джордан - Среднощни кули

„Безграничен?“ — изпрати Перин. Вълкът лежеше присвит в някакви сухи храсти наблизо.

„Не. Не.“ Безграничен изпрати ужас и гняв.

„Какво направих?“

Вълкът затича. Оставяше смътна диря. Перин изръмжа, смъкна се на четири крака и стана вълк — Младия бик. Втурна се по дирята и вятърът зарева в ушите му.

Безграничен се опита да изчезне, но Младия бик отново го последва и се появи сред океана. Падна върху вълните — водата стана твърда под лапите му — и продължи след Безграничен, без да забави.

Посланията на Безграничен гъмжаха от образи. Лесове. Градове. Поля. Образ на Перин, който го гледа отгоре, застанал извън някаква клетка.

Перин замръзна и отново се превърна в човек. Застана над прииждащите вълни и бавно се заиздига във въздуха. „Какво?“ Посланието бе за един по-млад Перин. И Моарейн беше с него. Как можеше Безграничен да е…

И изведнъж разбра. Във вълчия сън Безграничен винаги се оказваше в Геалдан.

„Ноам“, изпрати той към вълка.

Изненадано стъписване и вълчият ум изчезна. Пренесе се към него и подуши малко селце. Плевник. Клетка.

Перин се озова там. Безграничен лежеше на земята между две къщи и го гледаше отдолу. Беше неразличим от другите вълци, при все че Перин вече подозираше истината. Това не беше вълк. Беше човек.

— Безграничен — Перин клекна и погледна вълка в очите. — Ноам. Помниш ли ме?

„Разбира се. Ти си Младия бик.“

— Искам да кажа, помниш ли ме отпреди, когато се срещнахме в будния свят? Ти ми изпрати образ от това.

Ноам разтвори челюстите си и в тях се появи кокал. Голяма бедрена кост с малко месо по нея. Лежеше на една страна и дъвчеше кокала. „Ти си Младия бик“, изпрати той упорито.

— Помниш ли клетката, Ноам? — попита тихо Перин и изпрати образа. Образа на мъж в опърпано мръсно облекло, заключен в набързо скована дървена клетка от семейството му.

Ноам замръзна и образът му за миг потръпна и се превърна в образ на човек. Вълчият облик мигновено се върна и той изръмжа тихо и заканително.

— Не ти напомням за лоши времена, за да те ядосам, Ноам — каза Перин. — Аз… Е, аз съм като теб.

„Аз съм вълк.“

— Да — каза Перин. — Но не винаги.

„Винаги.“

— Не. Някога беше като мен. Това, че мислиш друго, не го отменя.

„Тук го отменя, Млади бико — изпрати Ноам. — Тук го отменя.“

Беше истина. Защо Перин държеше така настойчиво да говорят за това? Това, че го виждаше, че знаеше кой е, връщаше всичките му страхове. Беше сключил мир със себе си, но ето, че имаше един човек, който напълно се беше изгубил във вълчето.

Точно от това се бе ужасявал Перин. Точно това беше забило клина между него и вълците. След като вече го бе преодолял, защо Скокливец трябваше да го прати тук? Безграничен подуши объркването му. Кокалът изчезна и вълкът отпусна глава на лапите си и го загледа отдолу.

Ноам — чийто ум почти бе изчезнал — беше мислил само да се измъкне на свобода и да убива. Беше се превърнал в опасност за всички около себе си. Всичко това вече го нямаше. Безграничен изглеждаше в мир. Когато бяха освободили Ноам, Перин се бе притеснил, че ще умре бързо, но изглежда, че беше жив и добре. Най-малкото жив — не можеше да прецени доколко е добре, ако се съдеше по вида му във вълчия сън.

Все пак умът на Безграничен бе много по-добър сега. Перин се намръщи. Моарейн бе казала, че нищо от ума на човека Ноам не е останало в ума на съществото.

— Безграничен — каза Перин. — Какво мислиш за света на хората?

Мигновено го порази вълна от образи. Болка. Тъга. Посърнали нивя. Болка. Едър як мъж, пиян, бие хубава жена. Болка. Огън. Страх, скръб. Болка.

Перин се олюля. Безграничен продължи да изпраща образи. Един след друг. Гроб. По-малък гроб до него, като за дете. Огънят става по-голям. Мъж — братът на Ноам, Перин го позна, макар да не изглеждаше толкова опасен тогава — разгневен.

Беше порой, непоносимо много. Перин зави. Вопъл за живота, който Ноам бе понесъл, траурен вой на скръб и на болка. Нищо чудно, че този човек бе предпочел живота на вълк.

Образите спряха и Безграничен извърна глава настрани. Перин усети, че едва може да си поеме дъх.

„Дар“, изпрати Безграничен.

— В името на Светлината — прошепна Перин. — Било е избор, нали? Избрал си вълка преднамерено.

Безграничен затвори очи.

— Винаги съм мислел, че ще ме завладее, ако не внимавам — каза Перин.

„Вълкът е мир“, изпрати Безграничен.

— Да — Перин отпусна длан на вълчата глава. — Разбирам.

Това бе равновесието за Безграничен. Различно от равновесието за Илиас. Различно от това, което беше намерил Перин. Разбра. Това не означаваше, че начинът, по който си бе позволил да изгуби контрол, не е опасен. Но беше последното късче, което трябваше да разбере. Последното късче от него самия.