Робърт Джордан - Среднощни кули

Тя се намръщи.

— Тогава…

Андрол сниши глас.

— Не сте единствените, които искате да напуснете това място, Айез Седай.

Гледаше го и лицето й стана съвършено спокойно. „Не ми вярва“, помисли си той. Странно как самата липса на чувство можеше да изрази чувство.

Отчаян, той пристъпи напред и опря ръка на рамката на вратата.

— Нещо сбъркано има тук. Нещо по-лошо, отколкото разбирате. Някога, преди много време, мъже и жени заедно са работели със Силата. И заедно са били по-силни в нея. Моля ви. Изслушайте ме.

Тя постоя още миг, след което отвори вратата.

— Влизай, но бързо. Тарна, жената, с която деля тази колиба, е навън. Трябва да приключим, преди да се е върнала.

Андрол пристъпи вътре. Не знаеше в пиратски бриг ли влиза, или в устата на лъвориб.

Мат тупна върху неравния терен, заслепен от блясъка на светлината, и изруга. Замириса му на зеленина, на пръст и гниещо дърво. Бръмчаха насекоми.

Бялото угасна и той видя, че стои извън кулата Генджей. Почти беше очаквал отново да се появи в Руйдийн. Като че ли копието го беше върнало в неговия свят, там, където бе влязъл. Том седеше на земята и държеше Моарейн, която примигваше и се озърташе.

Мат се изправи, обърна се към кулата и посочи нагоре.

— Знам, че гледате! — извика възбудено. Беше успял. Скапано беше успял да се измъкне жив! — Надвих ви, изтръсках ви от ботушите си, мръсни изсъхнали курешки такива! Аз, Матрим Каутон, оцелях от капаните ви! Ха! — размаха ашандарея над главата си. — И вие ми дадохте изхода! Да ви приседне дано, проклети, скапани, жалки лъжци!

Ухили се и натресе копието с дръжката надолу в пръстта. Кимна. Никой не можеше да надвие Матрим Каутон. Бяха го излъгали, казали му бяха мъгляви пророчества и го бяха заплашили, а след това го бяха обесили. Но Мат накрая ги бе надиграл.

— Кой беше другият? — попита тихо Моарейн зад него. — Онзи, когото видях, но не познавах?

— Той не успя да излезе — отвърна мрачно Том.

Това помрачи радостта на Мат. Победата беше дошла, но си имаше цена — ужасна цена при това. През цялото това време бе пътувал с една легенда.

— Беше приятел — промълви Том.

— Беше велик мъж — каза Мат, обърна се и издърпа ашандарея от пръстта. — Когато напишеш балада за всичко това, Том, постарай се да изтъкнеш, че той беше героят.

Том го погледна и кимна разбиращо.

— Светът ще иска да знае какво се е случило с този човек.

Светлина. Том като че ли изобщо не се изненада, като чу, че Ноал всъщност е Джейин Бродяжника. Беше го знаел . Кога го беше разбрал? Защо не беше казал нищо на Мат? Голям приятел, няма що.

Мат само поклати глава.

— Е, тъй или иначе сме навън. Но, Том. Следващия път, когато започна скапано да преговарям с някой, промъкни се зад мен и ме халосай по главата с нещо голямо, тежко и тъпо. После се залови ти.

— Ще запомня молбата ти.

— Я дайте да се изместим малко. Не ми харесва как тая проклета кула е надвиснала отгоре ми.

— Да — отвърна Моарейн, — би могло да се каже, че се хранят с чувства. Макар че не бих го нарекла толкова „хранене“, колкото „опияняване“ с чувства. Не им е нужно , за да оцелеят, но им доставя голямо удоволствие.

Седяха в една гориста падина край Аринел недалече от кулата. Гъстият дървесен балдахин прохлаждаше въздуха и скриваше гледката към нея.

Моарейн седеше, облегнала гръб на едно дърво, все още загърната в наметалото на Том: беше се увила цялата и се виждаше само лицето й и тъмните къдрици. Приличаше повече на жена, отколкото помнеше Мат — в спомените му беше като статуя. Винаги безизразна, с лице като излъскан камък и очи като тъмен топаз.

Сега кожата й беше пребледняла, с руменина по бузите, косата й бе на къдрици и падаше естествено около лицето й. Беше прелестна, ако човек оставеше настрана неостаряващото айезседайско лице. Но дори това лице издаваше много повече чувство, отколкото помнеше Мат, обич, щом погледнеше Том, смътен трепет, щом заговореше за преживяното в кулата.

Но погледът й бе все така преценяващ. Да, беше си същата Моарейн, макар и някак смирена, измъчена. По някаква причина обаче изглеждаше още по-силна от това.

Том духна едно колебливо пламъче и то закъдри кичур дим, примигна и угасна. Дървата бяха мокри. Веселчунът изруга.

— Всичко ще се оправи, Том — каза тихо Моарейн. — Всичко ще е наред.

— Няма да позволя да настинеш в мига, в който се измъкнахме оттам — изръмжа Том и извади драскало, но огънят изведнъж живна и запращя по гнилите мокри дърва.