Робърт Джордан - Среднощни кули

Ранд влезе. Мракът го погълна. Сякаш засмука живота от него, като стотици пиявици, засмукали кръвта от жилите му. Той продължи упорито напред. Не можеше да определи посоката на виковете, тъй че се движеше покрай стените. Бяха като кост на допир, гладки, но напукани на места.

Залата беше кръгла. Сякаш стоеше във вътрешността на огромен череп.

Там! Смътна светлина напред, свещ долу, осветила под от черен мрамор. Ранд забърза към нея. Да, имаше някаква фигура там. Присвита до костено бялата стена. Жена с посребрена коса, облечена в тънка бяла риза.

Тя плачеше, раменете й се разтърсваха. Ранд коленичи до нея. Пламъчето на свещта потрепери от движението му. Как се бе озовала тази жена в съня му? Нещо реално ли беше, или бе сътворена от ума му? Положи ръка на рамото й.

Тя вдигна глава. Очите й бяха зачервени, лицето — разкривено от болка, сълзи се стичаха по страните й.

— Моля те — проплака тя. — Моля те. Той ме държи.

— Коя си ти?

— Познаваш ме — прошепна тя, хвана ръката му и се вкопчи в нея. — Съжалявам. Толкова съжалявам. Той ме взе. Дере душата ми наново и наново всяка нощ. О, моля те! Нека това да спре — сълзите потекоха неудържимо.

— Не те познавам — промълви Ранд. — Аз…

Тези очи. Тези красиви, ужасни очи. Ранд ахна, пусна ръката й. Лицето бе друго. Но познаваше тази душа.

— Миерин? Ти си мъртва. Видях как умря!

Тя поклати глава.

— Де да бях мъртва. Де да бях. Моля те! Той стърже костите ми и ги кърши като вейки, а после ме оставя да умра, преди да ме Изцери, колкото да ме задържи жива. Той… — замълча и се сгърчи.

— Какво?

Тя отвори широко очи и се обърна към стената.

— Не! — изпищя. — Той иде! Сянката в ума на всеки човек, убиецът на истината. Не! — обърна се и посегна към ръката на Ранд, но нещо я повлече назад. Стената се разтвори и тя хлътна в тъмното.

Ранд скочи и посегна да я хване, но беше късно. Успя да я зърне за последен път, преди да изчезне в черното долу.

Замръзна и се взря в бездната. Потърси покой, но не можа да го намери. Вместо него изпита омраза, тревога и — като съскаща усойница дълбоко в него — страст. Това все пак беше Миерин Еронайл, жена, наричана някога лейди Селин.

Жена, която повечето хора знаеха под името, което си бе избрала сама, Ланфеар.

Жесток сух вятър задуха в лицето на Лан, когато отправи поглед към унилия пейзаж долу. Тарвинската клисура представляваше широк проход, каменист и обрасъл с остра, поразена от покварата гнила трева. Някога това бе част от Малкиер. Той отново бе у дома. За последен път.

Орди тролоци се трупаха на другата страна на Клисурата. Хиляди. Десетки хиляди. Навярно стотици хиляди. Десетократно повече от мъжете, които бе събрал по време на похода си през Граничните земи. Обикновено хората бранеха своята страна на Клисурата. Но Лан не можеше да направи това.

Беше дошъл за атака. Щурм за Малкиер. Андийр спря коня си от лявата му страна, младият Кайсел от Кандор — от дясната. Лан долавяше нещо далечно, което му бе давало сила доскоро. Връзката се бе променила. Чувствата се бяха променили.

Все още усещаше Нинив — тъй чудесна, грижовна и страстна — в онова кътче в ума си. Трябваше да го боли от това, че сега тя щеше да страда, когато умре, вместо някоя друга. Но тази близост до нея — окончателна и неотвратима — му носеше сила.

Горещият вятър бе толкова сух. Миришеше на прах и пръст, изпиваше влагата от очите му. Той примигна.

— Подобава — каза Кайсел.

— Какво? — попита Лан.

— Да ударим тук.

— Да — каза Лан.

— Може би — каза Кайсел. — Но е дръзко. Показва на Сянката, че няма да бъдем покорени, че няма да трепнем. Това е вашата земя, лорд Мандрагоран.

„Моята земя.“ Да. Той смуши Мандарб напред и изрева:

— Аз съм ал’Лан Мандрагоран! Господар на Седемте кули, Защитник на Стената на Първите огньове, Носител на Меча на Хилядата езера! Наречен бях някога Аан’аллейн, но отхвърлям тази титла, защото вече не съм сам. Бой се от мен, Сянко! Бой се от мен и знай. Върнах се за онова, което е мое. Може да съм крал без земя. Но все пак съм крал!

Вдигна меча си. Зад него отекна грохот от гласове. Изпрати последно, неустоимо силно чувство на любов към Нинив и срита Мандарб в галоп.

Армията му се понесе в щурм след него, всички на коне — щурм на андорци, арафелци, шиенарци и салдейци. Но най-вече малкиери. Лан нямаше да се изненада, ако беше привлякъл всеки жив мъж от бившето си кралство, годен все още да носи оръжие.