Робърт Джордан - Среднощни кули

Порталът изчезна и тя остана сама в тъмното.

Лежеше почти заслепена от блясъка. Сърцето й биеше като лудо. Сътворила бе най-бързия портал, на който бе способна, беше я извел съвсем близо навън. Лежеше в калните храсти на билото на хълм зад палата.

Обля я вълна на греховност . Въздухът се изкриви, самата Шарка се накъдри. „Гибелен писък“ го наричаха — мига, в който самото сътворение вие от болка.

Вдиша и издиша разтреперана. Но трябваше да види. Трябваше да разбере. Изправи се — левият й глезен бе изкълчен, — изкуцука до края на гората и погледна надолу.

Гробницата Натрин — цялата! — бе заличена. Изгорена от Шарката. Не можеше да види ал-Тор на далечния склон, но знаеше къде е.

— Ха! — изръмжа Грендал. — Станал си много по-опасен, отколкото допусках.

Стотици красиви мъже и жени, най-чудесните, които бе събрала, си бяха отишли. Укреплението й, десетките вещи на Силата, най-големият й съюзник сред Избраните. Нямаше ги. Беше истинска катастрофа.

„Не. Аз съм жива.“ Беше го изпреварила, макар и само с няколко мига. Сега той щеше да мисли, че е мъртва.

Изведнъж се оказа в най-безопасното положение, откакто бе избягала от затвора на Тъмния. Само дето току-що бе причинила гибелта на една от Избраните. Великият господар нямаше да е доволен.

Закуцука през гората. Вече замисляше следващия си ход. Щеше да го отиграе много, много внимателно.

Галад Дамодред, лорд Капитан-командир на Чедата на светлината, изтръгна с жвакане обутия си в ботуш крак от дълбоката до глезените кал.

В душния въздух бръмчаха хапливчета. Вонята на тиня и застояла вода заплашваше да го задуши с всяко вдишване, докато водеше коня си към по-суха твърд по пътеката. Зад него се тътреше дълга виеща се колона от четирима мъже в редица, всички изкаляни, потни и уморени като него.

Бяха на границата на Геалдан и Алтара, в блатиста влажна земя, където дъбовете и дафиновите храсти бяха отстъпили място на див лавър и хилави кипариси, чиито чворести корени се изпъваха по земята като закривени пръсти. Вонящият въздух беше горещ — въпреки сянката и облачната пелена — и душен. Все едно, че човек вдишваше парата от вкисната супа. Галад направо се беше сварил под гръдната броня и ризницата — коничният му шлем висеше на седлото, кожата го сърбеше от мръсотията и солената пот.

Колкото и окаян да беше, този маршрут бе най-добрият изход. Асунава нямаше да го предвиди. Галад изтри чело с опакото на ръката си и се помъчи да върви с високо вдигната глава заради онези, които го следваха. Седем хиляди мъже, Чеда, които бяха избрали него вместо сеанчанските нашественици.

От клоните висеше сиво-зелен мъх, разкапан като късове плът на гниещи трупове. Тук-там болезнено сивото и зеленото се облекчаваха от яркото изригване на розови и виолетови цветчета, струпани покрай ромолящи потоци. Внезапният им цвят бе неочакван, сякаш някой бе пръснал капчици боя по унилата земя.

Беше странно да намери човек красота в това място. Можеше ли да намери Светлината и в собственото си положение? Боеше се, че няма да е лесно.

Поведе Храбър напред. Чуваше зад гърба си притеснен говор, накъсван от по някоя ругатня. Това тресавище, с вонята му и хапещите насекоми, подлагаше на изпитание нервите и на най-добрите мъже. Тръгналите след Галад бяха изнервени от мястото, в което се превръщаше светът. Свят, в който небето непрекъснато бе забулено в черно, в който добри хора загиваха заради странни усуквания на Шарката и в който Валда — лорд Капитан-командирът преди Галад — се бе оказал убиец и насилник.

Галад поклати глава. Последната битка скоро щеше да дойде.

Някой се приближаваше отзад по колоната. Дейн Борнхалд. Отдаде чест и закрачи до него.

— Дамодред — каза тихо Дейн. Ботушите им жвакаха в калта. — Може би трябва да се върнем.

— Пътят назад води само към миналото — отвърна Галад и огледа пътя напред. — Мислил съм много за това, Чедо Борнхалд. Това небе, тази запустяла земя, мъртвите, които са тръгнали по нея… Вече няма време да търсим съюзници и да се борим срещу сеанчанците. Трябва да продължим напред към Последната битка.

— Но това блато… — Борнхалд погледна наляво, където някакво едро влечуго се хлъзна през драките. — Според картите вече трябваше да сме излезли от него.

— Значи със сигурност сме близо до края.

— Може би — по челото на Дейн се стече вадичка пот. За щастие, брендито му беше свършило преди няколко дни. — Освен ако картата не е сбъркана.