Робърт Джордан - Среднощни кули

Галад не отвърна. Добрите доскоро карти напоследък наистина се оказваха сбъркани: равни поля се превръщаха в накъсани хълмове, села изчезваха, пасища един ден биваха орни земи, а после изведнъж се оказваха обрасли с буренаци и мъх. Тресавището наистина можеше да се е разширило.

— Хората са изтощени — каза Борнхалд. — Добри мъже са — знаеш го. Но започват да роптаят — потръпна, сякаш очакваше укора на Галад.

Някога може би щеше да го укори. Чедата трябваше да понасят несгодите с гордост. Само че го глождеха спомени за уроците на Мургейз — уроци, които не бе разбрал в младостта си. Води с пример. Изисквай сила, но първо я покажи.

Галад кимна. Наближаваха суха поляна.

— Събери хората. Ще говоря на тези отпред. Разпореди се думите ми да се запишат и да се предадат на другите отзад.

Борнхалд изглеждаше озадачен, но изпълни заповедта. Галад се отби от пътя и се изкачи на малко възвишение. Отпусна ръка на дръжката на меча и огледа хората си, докато ротите отпред се събираха. Стояха затънали до глезените в калта и махаха с ръце да пропъдят хапливчета или се чешеха под яките.

— Ние сме Чеда на Светлината — заяви Галад, след като се събраха. — Това са най-тъмните дни за хората. Дни, когато надеждата е слаба, дни, когато властва смъртта. Но тъкмо в най-тъмните нощи е най-ярка светлината. През деня един ярък маяк може да изглежда слаб. Но когато всички други светлини погаснат, той ще води!

— Ние сме този маяк. Това тресавище е несгода. Но ние сме Чедата на Светлината и нашата несгода е нашата сила. Подгонени сме от онези, които би трябвало да ни обичат, и другите пътища водят към гробовете ни. Така че ще вървим напред. За онези, които трябва да защитим, за Последната битка, за Светлината! — огледа твърдо хората си.

— Къде е победата на това блато? Отказвам да усетя захапката му, защото съм горд . Горд да живея в тези дни, горд да бъда част от онова, което предстои. Всички, живели преди нас в този Век, са очаквали нашия ден, деня, в който хората ще бъдат изпитани. Нека други оплакват съдбата си. Нека други плачат и ридаят. Ние не ще го сторим, защото ще се изправим пред това изпитание с високо вдигнати глави. И ще докажем , че сме силни!

Не беше дълго слово. Не искаше да прекалява със стоенето на Чедата в блатото. Все пак като че ли свърши работа. Гърбовете на мъжете се изправиха и те закимаха. Мъжете, които бяха записали думите му, тръгнаха назад, за да ги прочетат на онези, които не биха могли да ги чуят.

Когато отрядът продължи напред, краката вече не се влачеха, раменете бяха изправени. Галад се задържа на височинката, прие няколко доклада и остави всички да го видят.

Когато минаха и последните от седемте хиляди, малка група остана да го чака. Чедо Джарет Биар беше с тях, загледан отдолу в Галад с хлътналите си, пламнали от страст очи. Беше измършавял, с изпито лице.

— Чедо Биар — рече Галад, щом слезе по склона.

— Хубава реч беше, милорд Капитан-командир — каза разпалено Биар. — Последната битка. Да, време е да тръгнем към нея.

— Това е нашето бреме — отвърна Галад. — И нашият дълг.

— Ще препуснем на север — каза Биар. — Към нас ще се стичат мъже, ще нарастваме. Огромна сила на Чедата, десетки хиляди. Стотици хиляди. Ще залеем земята. Може би ще имаме достатъчно хора, за да съборим Бялата кула и да избием вещиците, вместо да се налага да се съюзяваме с тях.

Галад поклати глава.

— Айез Седай ще ни трябват, Чедо Биар. Сянката ще разполага с Господари на ужаса, мърдраали, Отстъпници .

— Да всъщност — отвърна с неохота Биар. Е, той и преди май не беше склонен да приеме идеята. Но трябваше да се съгласи.

— Пътят ни е труден, Чедо Биар, но Чедата на Светлината ще са водачите в Последната битка.

Злодеянията на Валда бяха опетнили целия орден. Нещо повече, Галад с всеки ден се убеждаваше, че Асунава е изиграл голяма роля за насилието и смъртта на мащехата му. Това означаваше, че самият Висш инквизитор е покварен.

Най-важното в живота му бе да върши това, което е правилно. С цената на всякакви жертви. В момента правилното бе да бягат. Галад не можеше да се опълчи на Асунава. Зад Висшия инквизитор бяха сеанчанците. Освен това по-важна бе Последната битка.

С бързи стъпки Галад загази през калта към челото на колоната. Придвижваха се леко, с малко товарни животни, като мъжете носеха бронята си — конете им бяха натоварени с храна и припаси.

Отпред Тром говореше с няколко мъже с кожени дрехи и кафяви наметала, а не с бели табарди и стоманени шапки. Съгледвачите им.