Робърт Джордан - Спомен за светлина

Онази операция в Две реки обаче… вонеше като леш. Все още не знаеше. Беше ли целта наистина да се примами ал-Тор, или беше, за да се задържи Айсам настрани от важни събития? Знаеше, че Избраните се възхищават на способностите му. Можеше да направи нещо, което те не можеха. О, можеха да уподобят начина, по който той влизаше в съня, но им трябваше преливане, портали, време.

Омръзнало му беше да е пионка в игрите им. Защо просто не го оставеха да ловува? Защо не престанеха да променят плячката всяка седмица?

Никой не казваше такива неща на Избраните. Така че Айсам пазеше възраженията за себе си.

Сенките на входа на гостилницата помръкнаха и слугинята се скри някъде отзад. С това помещението съвсем се опразни, останаха само Айсам и Избраната.

— Можеш да станеш — каза тя.

Айсам го направи припряно, още повече че вътре влязоха двама мъже. Високи, мускулести и с червени була. Облечени бяха в кафяво като айилци, но не носеха копия или лъкове. Тези същества убиваха с много по-смъртоносни оръжия.

Макар лицето му да си остана безизразно, го обзе възбуда. Детство на болка, на глад и смърт. Цял живот в отбягване погледа на мъже като тези. Помъчи се да надвие трепета си, когато двамата тръгнаха към масата с изяществото на хищни зверове.

Смъкнаха булата си и оголиха зъби. „Да ме изгори дано!“ Зъбите им бяха заострени.

Тези бяха Обърнати. Можеше да се види в очите им — очи, които не бяха съвсем наред, не бяха съвсем човешки .

Айсам едва не избяга в съня. Не можеше да убие и двамата. Щеше да стане на пепел още преди да е успял да свали и единия. Виждал беше как убиват Самма Н’Сей. Често го правеха само за да изпитат нови начини да приложат силите си.

Не нападнаха. Знаеха ли, че тази жена е Избрана? Тогава защо бяха смъкнали булата си? Самма Н’Сей никога не смъкваха булата си, освен за да убият — и то само за убийствата, които очакваха с най-голямо настървение.

— Те ще те придружат — каза Избраната. — Ще разполагаш и с няколко Бездарни, да ти помогнат да се справиш с охраната на ал-Тор. — Извърна се към него и за първи път го погледна в очите. Изглеждаше… погнусена. Сякаш изпитваше отвращение, че й е потрябвала помощта му.

„Ще те придружат“, беше казала. Не „Ще ти служат“.

Това щеше да е наистина гадна работа.

Талманес се хвърли настрани и едва отбягна брадвата на тролока. Земята потрепери, щом тя се натресе в каменната настилка. Талманес се присви и заби меча си в бедрото на съществото с бича муцуна. То отметна глава и изрева.

— Да ме изгори дано, дъхът ти вони ужасно — изръмжа Талманес, издърпа рязко меча си и отстъпи назад. Съществото рухна на колене и той отсече десницата му.

Отскочи назад, а двама от бойците му пронизаха с копия тролока в гърба. Винаги беше за предпочитане да се биеш с тролоци в група. Е, винаги беше за предпочитане да се биеш с който и да е с екип на твоя страна, но още по-важно беше с тролоци, предвид големината и силата им.

Трупове лежаха наоколо като купища смет. Талманес се беше принудил да запали караулните на градската порта за повече светлина. Шепата оцелели стражи вече бяха в редиците на Бандата, поне засега.

Тролоците започнаха да отстъпват от портата като черна вълна. Бяха разтеглили много бойната си линия, докато напираха към нея. Или по-скоро докато бяха тласкани към нея. С тази група беше имало Получовек. Талманес опипа раната на хълбока си. Беше мокра.

Огньовете на караулните вече догаряха. Трябваше да нареди да подпалят и няколко дюкяна. С това рискуваше пожарът да се разрасне, но градът така и така вече бе изгубен. Нямаше смисъл да се задържа повече.

— Бринт! — изрева той. — Запали ей оная конюшня!

Бринт затича с факла в ръка, а Сандип се приближи и каза:

— Ще се върнат. Вероятно скоро.

Талманес кимна. След като боят беше свършил, от улички и входове започнаха да се изсипват градски хора, които плахо се запътваха към портата, с надежда за спасение.

— Не можем да стоим тук и да държим портата — каза Сандип. — Драконите…

— Знам. Колко мъже загубихме?

— Нямам бройката все още. Поне стотина.

„Светлина, Мат ще ми съдере кожата, когато чуе.“ Мат мразеше да губи бойци. Някаква мекота имаше у този човек, равна на гения му. Странно, но вдъхновяващо съчетание.

— Прати съгледвачи да наблюдават улиците наоколо за Твари на Сянката. Струпайте барикади от труповете на тия тролоци — ще свършат работа не по-зле от всичко друго. Ти, войник!

Един от минаващите покрай него уморени бойци замръзна на място. Носеше униформата на кралицата.